Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

На дивана спи петнайсетгодишна девойка. Очите я болят след толкова плач и на едната ѝ буза са се отбелязали ивици от шарката на възглавницата. Тя се събужда рязко със странно чувство. Някой я е завил с одеяло. Обувките ѝ са събути, спретнато поставени на пода до нея.

Някой е бил при нея. В съня ѝ някой седеше до нея и съвсем внимателно държеше ръката ѝ в своята.

На старата магистрала, точно по средата между Стокхолм и Упсала, се намира Льовенстрьомската болница. Густав Адолф Льовенстрьом я построил в началото на осемнайсети век в опит да изкупи огромната фамилна вина. Неговият брат убил крал Густав III на бала с маски в Операта.

Андерш Рьон е на двайсет и три години, току-що е взел лекарската си диплома. Слаб е и има красиво, чувствително лице. Назначен е на работа в Льовенстрьомската болница. Днес е първият му работен ден. Слабата есенна светлина играе между листата на дърветата, докато той влиза в просторното фоайе.

Зад модерната главна сграда на болницата, иззидана от червено-кафяви тухли, се намира една забележителна пристройка. От птичи поглед тя прилича на два преплетени кръста. Това е голямото психиатрично отделение, което включва секции за съдебна психиатрия и такива с повишена сигурност.

На горския хълм се издига бронзова статуя на момче, което свири на флейта. На рамото му е кацнало едно пиленце, а друго — на широкополата му шапка.

От едната страна на пътеката се е ширнал пасторалният пейзаж, с пасища, спускащи се към езерото Фюсинген, от другата страна се извисява петметрова ограда от бодлива тел, която огражда сенчесто място за почивка, в угарки от цигари около самотна пейка.

В психиатричното отделение не се допускат посетители под четиринайсетгодишна възраст, фотографирането и звукозаписът са забранени.

Андерш Рьон върви по пътеката от бетонени плочи, под навес от белееща се ламарина, и преминава през стъклените врати.

Стъпките му по балатума с цвят на кости и следи от колела на легла са почти безшумни. Когато стига до асансьора, той забелязва, че вече се намира на втория етаж.

Първият етаж е разположен под равнището на земята и помещава отделение 30, затворената съдебнопсихиатрична секция.

Болничният асансьор не слиза по-надолу, ала зад една кремавожълта стоманена порта има спираловидна стълба, която води долу до нулевия етаж.

Това е строго охраняваната секция, където се намира отделният, подобен на бункер, изолатор.

Това изолирано отделение има капацитет да поеме най-много трима пациенти, но от дванайсет години има един-единствен обитател, състарения Юрек Валтер.

Юрек Валтер е осъден на психиатрична грижа със специален режим на помилване. При пристигането си бе толкова агресивен, че го вързаха с ремъци и принудително му дадоха лекарства.

Преди девет години му бе поставена диагнозата „шизофрения, неспецифицирана. Хаотично мислене. Повтарящи се, остро психотични състояния със странни, изключително насилствени признаци“.

Това е единствената диагноза, която е получил досега.

— Пускам ви — казва една жена с кръгли бузи и спокойни очи.

— Благодаря.

— Познавате ли пациента? Юрек Валтер? — пита тя, но сякаш без да чака отговор.

Андерш окачва ключа за портата на решетките в шкафа на строго охраняваното отделение, преди жената да отвори първата врата за пропускателния шлюз. Той влиза, изчаква вратата да се затвори, преди да отиде до другата. Прозвучава сигнал и жената отваря и нея. Андерш се обръща и помахва, преди да продължи по коридора към служебната стая.

Як мъж на около петдесетгодишна възраст, с отпуснати рамене и късо подстригана коса, е застанал под вентилатора в кухненския кът и пуши. Той откъсва крайчеца на цигарата, хвърля я в канала, прибира половината цигара в кутията и я пъхва във външния джоб на лекарската престилка.

— Роланд Бролин, главен лекар — представя се.

— Андерш Рьон.

— Как попадна точно тук? — пита главният лекар.

— Имам малки деца и исках да си намеря работа наблизо — отговаря Андерш Рьон.

— Добре си избрал деня, в който да започнеш — усмихва се Роланд Бролин и тръгва по звукозаглушения коридор.

Лекарят изважда картата си, изчаква ключалката на блиндираната врата да изщрака, след което я бутва с дълга въздишка. Пуска я, преди Андерш да е успял съвсем да премине. Тежката врата го удря по рамото.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам за пациента? — пита Андерш и примигва, за да прогони сълзите.