Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Гласът ѝ секна и тя извърна поглед встрани, през прозореца. Брадичката ѝ трепереше и бузите ѝ поруменяха.

— Излъгах — призна Юна.

— Не биваше да ме лъжеш, не биваше…

— Не… Ужасно съжалявам за това.

— Можем да избягаме заедно, ще се получи, ще видиш.

— Нали разбираш… Сума, трябва да разбереш, че… ако вярвах, че е възможно, ако имах друг избор…

— Престани — прекъсна го тя. — Заплахата не е сериозна. Това не е истина, виждаш връзки, които не съществуват. Семейството на Самуел Мендел няма нищо общо с нас, чуваш ли? Не съществува никаква заплаха срещу нас.

— Опитах се да ти обясня колко сериозно е това, но ти не щеш и да чуеш.

— Не искам да слушам. Защо да го правя?

— Сума, трябва… Уредил съм всичко, има една жена на име Руса Бергман. Тя ви очаква в Малмберет, ще ви даде новите ви документи за самоличност. Всичко ще е наред с вас.

Ръцете му бяха започнали да треперят. Пръстите му бяха хлъзгави от пот около волана.

— Ти наистина говориш сериозно — прошепна Сума.

— Повече от когато и да било — тежко отвърна той. — На път сме към Мура и там вие ще се качите на влака за Йеливаре.

Той чу как Сума положи усилия, за да запази самообладание.

— Да ни оставиш на гарата е равносилно на това да ни загубиш. Разбираш ли го? Тогава няма път назад.

Тя го погледна с предизвикателни, тъжни очи.

— Ще кажеш на Луми, че трябва да работя в чужбина — продължи той с приглушен глас и чу как Сума започна да ридае.

— Юна — прошепна тя. — Не, не…

Той беше забил поглед в пътя, в мокрото платно и преглътна с мъка.

— И след няколко години — продължи Юна, — когато е малко по-голяма, ще ѝ кажеш, че съм мъртъв. Никога, абсолютно никога не бива да се свързваш с мен. Никога не ме търси. Чуваш ли?

Сума вече не можеше да сдържи плача си.

— Не искам, не искам…

— Нито пък аз.

— Не можеш да постъпиш така с нас — проплака тя.

— Мамо?

Луми се беше събудила и звучеше уплашено. Сума избърса сълзите от бузите си.

— Няма нищо страшно — каза Юна на дъщеря си. — На мама ѝ е мъчно, понеже няма да ходим в хотела при реката.

— Разкажи ѝ — рече Сума на висок глас.

— Какво да ми разкаже? — попита Луми.

— Вие с мама ще се повозите на влак — каза Юна.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да работя — отвърна той.

— Ти каза, че ще си играем на ветеринарна лекарка и на маймуна.

— Той не иска — сурово каза Сума.

Приближаваха покрайнините на Мура, преминаха през рядко застроени зони с къщи и няколко индустриални сгради. Търговски центрове и авторемонтни работилници с по две-три коли на паркингите. Гъстата магическа гора стана все по-цивилизована, оградите срещу дивеч изчезнаха.

Юна намали скоростта пред жълтата сграда на гарата. Паркира, отвори багажника и извади огромния куфар на колелца.

— През нощта ли извади вещите си от куфара? — приглушено попита Сума.

— Да.

— И си сложил други неща?

Той кимна и отмести поглед към гарата с четири паралелни коловоза, насипи от чакъл с ръждив цвят, бурени и тъмни траверси.

Сума застана пред него.

— Дъщеря ти се нуждае от твоето присъствие в живота си.

— Нямам друга алтернатива — отвърна той и погледна през задното стъкло на колата.

Луми натика една голяма мека кукла в розовата си раничка.

— Имаш много алтернативи — продължи Сума. — Но вместо да се бориш, ти просто се предаваш, дори всъщност не знаеш дали опасността е истинска. Не мога да го разбера.

— Не си намирам Лоло — оплака се Луми на себе си.

— Влакът тръгва след двайсет минути — каза Юна.

— Не искам да живея без теб — продължи Сума тихо и се опита да го хване за ръката. — Искам всичко да е както обикновено…

— Да.

— Ако постъпиш така с нас, ще останеш сам.

Той не отговори. Луми излезе от колата, влачеше чантата си по земята. В косата ѝ бе увиснала червена шнола.

— Нима ще прекараш живота си в самота?

— Да — отвърна Юна.

От другата страна на релсите, между дърветата, блещукаше най-северният залив на езерото Силян.

— Кажи сега довиждане на тати — изрече Сума с беззвучен глас и бутна дъщеря си една крачка напред.

Луми стоеше неподвижна с помръкнало лице, забила поглед в земята.

— Побързай — подкани я Сума.

Луми вдигна очи за няколко секунди и каза:

— Чао, маймунке.

— Направи го както трябва — рече Сума с раздразнение. — Кажи довиждане наистина.

— Не искам — отвърна Луми и се вкопчи в единия крак на майка си.

— Въпреки това го направи — каза Сума.