Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Юна никога не можа да забрави сбръчканото лице на Юрек Валтер, когато той обърна погледа си към него.

— Сега ще изчезнат и двамата синове на Самуел Мендел — каза Юрек с уморен глас, докато адвокатът, който го защитаваше, събираше документите си. — И съпругата на Самуел, Ребека, ще изчезне, но… Не, чуй ме, Юна Лина. Полицията ще ги издирва. Когато полицията се предаде, Самуел ще продължи, но когато най-накрая разбере, че няма да види отново семейството си, ще сложи край на живота си.

Юна се изправи, за да си върви.

— И малката ти дъщеря — продължи Юрек Валтер със сведен поглед.

— Внимавай — каза Юна без гняв в гласа.

— Луми ще изчезне… и Сума ще изчезне… И когато си проумял, че никога вече няма да ги намериш, ще се обесиш.

Един петъчен следобед няколко месеца по-късно съпругата на Самуел отивала с колата от апартамента им на „Лилехолмен“ до вилата им в Даларьо. В колата били и двете им деца, Йошуа и Рубен. Когато Самуел пристигнал във вилата няколко часа по-късно, съпругата и децата му не били там. Колата бе намерена изоставена на един горски път наблизо, но Самуел никога вече не видя семейството си. В едно хладно мартенско утро година по-късно Самуел Мендел отишъл до красивия бряг, където обичали да плуват синовете му. Полицията бе прекратила издирването преди осем месеца, самият той също вече се бил отказал. Извадил служебния си пистолет от кобура и си пръснал мозъка.

Далече отдолу Юна вижда сянката на самолета над тъмно блещукащата водна повърхност. Гледа през прозореца и си мисли за деня, когато животът му бе разбит. В колата беше тихо и светът бе окъпан в странна светлина. Слънцето светеше червено иззад тънки воали. Беше валяло и от слънчевите лъчи локвите блестяха така, сякаш земята изпод тях гореше.

Юна и Сума бяха планирали пътешествие с кола на кратки етапи: на север до Умео, покрай Стурюман, през границата до Му и Рана в Норвегия, след което обратно на юг по западното крайбрежие. Сега пътуваха към един хотел, който се намираше точно по средата на реката Далаелвен, на следващия ден щяха да посетят една зоологическа градина.

Сума смени канала на радиото и доволно изхъмка, когато намери станция с приятна бавна музика на пиано, където тоновете се преливаха един в друг. Юна се протегна назад, за да провери дали Луми седи удобно в детското столче и дали не е измъкнала ръцете си.

— Тате — сънено каза тя.

Усети малките ѝ пръстчета в ръката си. Тя го държеше здраво, но го пусна, когато дръпна ръката си.

Подминаха завоя към Елвкарлебю.

— Зоологическата градина във Фюрювик много ще ѝ хареса — тихо каза Сума. — Шимпанзета и носо…

— Аз вече си имам маймуна — провикна се Луми от задната седалка.

— Какво?

— Аз съм нейната маймуна — каза Юна.

Сума повдигна вежди.

— Отива ти.

— Луми се грижи за мен — тя казва, че е мила ветеринарна лекарка.

Светлокестенявата коса на Сума се спускаше надолу по лицето ѝ и наполовина скриваше големите тъмни очи. Трапчинките на бузите ѝ се очертаха по-дълбоко.

— Защо ти трябва ветеринарна лекарка? Какво не ти е наред?

— Имам нужда от очила.

— Така ли ти каза тя? — засмя се Сума и продължи да прелиства списанието, без да забележи, че той кара по друг път, че вече са на север от Далаелвен.

Луми беше заспала, притиснала куклата към потната си бузка.

— Сигурен ли си, че няма нужда да запазим маса? — внезапно попита Сума. — Защото искам тази вечер да седим на остъклената веранда и да виждаме цялата река отвън…

Пътят беше прав и тесен, гората се притискаше тъмна зад оградата за дивеч.

Едва когато той зави към Мура, Сума осъзна, че нещо не е наред.

— Юна, подминахме Елвкарлебю — ненадейно каза тя. — Няма ли да останем в Елвкарлебю? Нали бяхме решили да останем там.

— Да.

— Какви ги вършиш?

Той не отговори, не отделяше поглед от пътя, където локвите блестяха в светлината на следобедното слънце. Един тир внезапно мина в лентата за изпреварване, без да даде мигач.

— Нали бяхме решили…

Тя млъкна, дишаше през носа си, след което продължи с изплашен глас:

— Юна? Кажи, че не си ме излъгал, кажи го веднага.

— Наложи се — прошепна той.

Сума го погледна, той знаеше колко е разстроена, но тя все пак се стараеше да говори с приглушен глас, за да не събуди Луми.

— Не може да говориш сериозно — сдържано каза тя. — Не бива… Каза, че вече няма опасност, че всичко е свършило. Каза, че е свършило, и аз ти повярвах. Повярвах, че си се променил, повярвах го…