Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Може би Миранда вече е била разказала всичко на Елисабет.

Вики се опитва да диша спокойно, не знае какво да каже, чопли гипса и леко подръпва разръфаната марля.

— Беше…

Даниел се навежда, взема телефона от скута ѝ и го пъхва в джоба си.

— Терапията… трябвало е да ни направи смели и да се доверяваме един другиму — продължава Вики, макар да разбира, че Даниел вече е разгадал мислите ѝ.

Той знае, че тя разбира, че той е убил Миранда и Елисабет с чук, и е натопил нея.

— Да, това е важна стъпка в терапията — казва Даниел и внимателно я наблюдава.

— Знам — прошепва тя.

— Можем да го направим сега, ти и аз. Само на шега — предлага той.

Вики кимва, обзема я паника и си помисля, че той е решил да я убие. Кръвта бушува в ушите ѝ и под мишниците ѝ се стича пот. Той е съдействал да бъде освободена и е дошъл в къщата на Елин, за да разбере какво знае, за да бъде сигурен, че няма да бъде разкрит.

— Замижи — казва той с усмивка.

— Сега ли?

— Забавно е.

— Ама аз…

— Просто го направи — нарежда Даниел строго.

Вики замижава и закрива очи с длани. Сърцето ѝ бие силно от страх. Той прави нещо в стаята. Звучи, сякаш издърпва чаршафа от леглото.

— Трябва да пишкам — казва тя.

— След малко.

Вики седи, захлупила очи с длани, и се стряска така, че подскача, когато той премества един стол по пода. Чува се влачене, краката ѝ треперят, но продължава да държи длани пред очите си.

Елин кара колкото се може по-бързо по стръмния склон. Връзка ключове подрънква в купичката за монети до скоростния лост. Клоните на едно дърво шумолят по бронята и стъклата. Тя удря спирачките на една стръмна извивка и колата насмалко да поднесе. Гумите се плъзгат по хвърчащия чакъл, но Елин сменя скоростта, заобикаля и отново може да даде газ.

Колата подскача и трещи. Вода от топенето на снеговете е издълбала дълбоки бразди по чакълестия път, който води по-нататък към Тегефорш.

Тя продължава нагоре, кара твърде бързо и се опитва да намали малко, когато приближава алеята към вилата. Завива рязко вдясно, колата закача стълба на портата, лявото странично огледало се прекършва и бронята се одира. Елин дава газ и колата сякаш ще излети, когато стига най-високата точка. Стекът минерална вода в багажника се преобръща с трясък.

Изминава останалата права отсечка до къщата, набива рязко спирачките и изпод гумите се вдига облак прах. Елин излиза от колата при включен двигател, хуква до външната врата и нахлува вътре. Там е тъмно като в рог и тя се препъва в ботуши и ски обувки, докато бърза към голямата всекидневна.

— Вики! — провиква се тя.

Елин заплава лампите и изкачва на бегом стълбите. Подхлъзва се и удря коляното си на едно стъпало, изправя се и се втурва в стаята на Вики. Натиска надолу дръжката, ала вратата е заключена. Елин започва да блъска по нея и чува истерията в собствения си глас, докато крещи:

— Отвори!

От стаята не се чува нищо. Елин са навежда и надзърта през ключалката. На пода е прекатурен стол и по стените се прескачат сенки.

— Вики?

Тя се отдръпва и ритва по вратата. Чува се само глух удар. Не се случва нищо. Тя нанася нов ритник, изтичва до съседната стая, но ключът е вътре в ключалката. Отива до следващата врата и с припрени движения изважда ключа. Втурва се обратно и по невнимание събаря една стъклена скулптура, която се разбива на пода с тежко тупване. Ръцете ѝ треперят толкова силно, че ѝ е трудно да вкара ключа в ключалката, използва и двете си длани, при втория опит успява и със замах отваря вратата.

— О, господи! — прошепва тя.

Вики виси в усукан на примка чаршаф, преметнат през варосаната греда. Устата ѝ зее широко отворена, лицето ѝ е тебеширенобяло. Краката ѝ леко шават във въздуха. Все още е жива. Връхчетата на пръстите ѝ търсят пода половин метър по-долу и държи пръстите си под примката.

Без да разсъждава, Елин се втурва към Вики и я повдига, колкото ѝ стигат силите.

— Опитай се да се освободиш — казва тя през плач, докато държи тънките крака на Вики.

Момичето се бори с усукания плат, тялото му се движи конвулсивно, трябва да поеме кислород. Бори се панически, за да разшири примката.

Изведнъж Елин чува как Вики си поема въздух и се разкашля. Диша тежко и напряга тялото си.

— Не мога да я сваля — през кашлица казва Вики.

Елин се повдига на пръсти и се мъчи да я повдигне още повече.

— Опитай да се покатериш!

— Не мога…

Примката отново се затяга. Вики не може да си поеме достатъчно въздух и започва да се тресе в панически конвулсии. Ръцете на Елин треперят от усилието да я държи горе. Не може да се откаже. Опитва се да достигне прекатурения стол с крак, за да се покатери на него, но това е невъзможно. Вики е подгизнала от пот и тялото ѝ е разтърсвано от спазми. Елин опитва да промени хвата си, но се оказва непосилно. Приближава се една упойваща слабост, но тя все пак успява мъничко да снижи едната си ръка, да захване по-добре, което ѝ позволява да повдигне Вики още мъничко. Момичето се бори със сетни сили и най-накрая измъква глава от примката. Започва да кашля и двете заедно се свличат на пода.