Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Петното има почти сърцевидна форма.

Лицето на момиченцето е меко, бузките по детински закръглени, а устата като на спящ човек.

Флура се вторачва в снимката, докосва с пръсти косата си и лицето ѝ пребледнява като платно.

— Нищо не видях — простенва тя и започва да плаче с отворена уста.

Юна маха снимката и се опитва да успокои Флура, но тя става и взема фотографията от Торкел. Избърсва сълзите от бузите си и вперва поглед в снимката, подпира се с ръка на мивката и не забелязва, че събаря една празна бирена бутилка в сапунената вода.

— Играехме на мижанка — казва тя приглушено.

— На мижанка ли?

— Трябваше да си затворим очите и да ги закрием с ръце.

— Но ти си погледнала, Флура — казва Юна. — Видяла си кой е ударил момиченцето с камък.

— Не, аз си затворих очите… аз…

— Кой я удари?

— Какво видя? — пита Торкел.

— Малката Юлва… изглеждаше толкова доволна, закри си очите с ръце и той я удари…

— Кой? — пита Юна.

— Брат ми — прошепва тя.

— Ти нямаш брат — казва Юна.

Торкел потреперва така, че чашата за кафе се преобръща в чинийката.

— Момчето — промърморва той. — Нима е било момчето?

— Кое момче? — пита Юна.

Лицето на Флура е смъртнобледо, сълзите се стичат по бузите ѝ. Старият полицай откъсва малко домакинска хартия и тежко се изправя от стола си. Юна вижда как тя поклаща глава, но устните ѝ лекичко се помръдват.

— Какво видя? — пита Юна. — Флура?

Торкел се приближава към нея и ѝ подава хартията.

— Ти ли си малката Флура? По-малката сестричка, дето все си мълчеше? — пита той внимателно.

Ранният детски спомен спохожда Флура, докато стои в кухнята на стария полицай, подпряла се с ръка на мивката. Има усещането, че краката ѝ ще се подкосят, когато си спомня видяното.

Слънцето весело си играеше по тревата до църквата. Тя бе закрила лицето си с ръце. Светлината проникваше през пръстите ѝ и оцветяваше в огненочервено очертанията на двете човешки фигури.

— Господи — простенва тя и се свлича на пода. — Господи…

В пламтящата светлина изплува споменът как брат ѝ пребива малкото момиченце с камък.

Картините на спомена са толкова осезаеми, че сякаш двете деца стоят тук, в кухнята.

Чува тъпите удари и вижда как главата на Юлва се поклаща.

Флура си спомня как момичето падна на тревата. Устата ѝ се отваряше и затваряше, клепачите ѝ трепереха, тя мълвеше объркани думи, а той удари отново.

Удари с все сила и изкрещя, че трябва да си затворят очите. Юлва спря да шава, той премести ръцете върху лицето ѝ и повтори, че трябва да замижи.

— Но аз не замижах…

— Ти ли си Флура? — повторно пита старият полицай.

Между пръстите си Флура видя брат си да става с камък в ръка. Съвсем спокойно каза, че Флура трябва да си затвори очите, че играят на мижанка. Той се приближи отстрани и вдигна кървавия камък. Тя отстъпи назад точно когато той замахна. Камъкът я одра по бузата и тежко тупна на рамото ѝ, Флура падна на колене, но пак се изправи и хукна да бяга.

— Ти ли си малката Флура, дето живееше в Роне?

— Почти нищо не помня — отговаря тя.

— Кой е брат ѝ? — пита Юна.

— Хората им викаха „децата от сиропиталището“, макар че бяха осиновени от големците от имението — разказва старият полицай.

— Роне ли е фамилното им име?

— Дърводобивният барон Роне… но ние им викахме „големците“ — отговаря Торкел. — Даже във вестниците писаха, че са осиновили две деца, благородно и милосърдно дело, писаха… но след злополуката момичето бе преместено… Само момчето остана.

— Даниел — казва Флура. — Името му е Даниел.

Столът изскърцва по пода, когато Юна става от масата и излиза от къщата, без да каже и дума. С телефон, долепен до ухото, тичешком прекосява градината, където падналите плодове лежат между жълтите листа под дърветата, излиза през портата и отива в колата.

— Аня, слушай, трябва да ми помогнеш, спешно е — казва Юна и сяда зад волана. — Провери дали Даниел Грим има връзка с едно семейство на име Роне от Делсбу.

Юна успява само да включи полицейското радио в колата, за да алармира Националната свързочна централа, преди Аня да отговори.

— Да, това са родителите му.

— Изрови всичко за него — казва Юна.

— За какво става дума тук?

— За момичета — отговаря Юна.

Той затваря и преди да алармира полицията, бързо набира номера на Елин Франк.

Елин внимателно шофира надолу по стръмния чакълест път към Оре. Отива да вземе медицинската сестра на Вики. Единият страничен прозорец е отворен и свежият въздух изпълва колата. Продълговатото тясно езеро блести мрачно. Планините, меко заоблени и обрасли с растителност, се възвишават една до друга като гигантски викингски погребални могили.