Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Юна намалява, но щом вижда, че колата е празна, я подминава. Флура сигурно се е втурнала навън, предполага той и продължава да кара чак до църквата.

Юна излиза от колата и бързо тръгва по чакълената пътека, която скърца под краката му. Покритата с катран камбанария се издига на едно възвишение недалеч от църквата.

Небето е тъмно и изглежда сякаш ще завали всеки момент.

Под черния купол с форма на луковица виси огромната матова камбана на църквата. Отвъд кулата се чернеят бързите пенести води на реката.

Вратата на постройката е открехната.

Юна изминава останалото разстояние и когато е съвсем близо, усеща миризмата на катран.

Широката долна част е покрита от тъмни, подобни на люспи, дървени панели. Във вътрешността има стръмна дървена стълба, която отвежда към самата камбана.

— Флура? — провиква се Юна.

Флура се появява горе на стълбите. Лицето ѝ е тъжно, а големите ѝ очи лъщят уморено.

— Тук няма никой — казва тя и прехапва устни.

— Сигурна ли си?

Тя се разплаква и гласът ѝ секва:

— Извинете, но аз вярвах… сигурна бях…

Тя слиза по стълбите и прошепва „прощавайте“, без да го погледне, закрила устата си с ръка, и бавно се запътва към колата.

— Как намери това място? — пита Юна и тръгва след нея. — Защо смяташе, че свидетелят ще е тук?

— Сватбената снимка на приемните ми родители… Кулата се вижда на заден план.

— Но какво общо имаше с това Миранда?

— Призракът каза…

Флура млъква и спира.

— Какво има? — пита я Юна.

Той отново си припомня, че Флура бе нарисувала Миранда с длани пред лицето, а тъмната кръв във формата на сърце до главата ѝ. Но тя не бе нарисувала кръвта с цел измама, а като човек, който е станал очевидец на нещо, само че вече не си спомня при какви обстоятелства.

Пред антикварния магазин „Карлен“ Флура бе говорила за призрака като за спомен. Опитала се бе да си припомни думите, изречени от привидението.

Тънки ивици светлина си пробиват път между слоевете тежки дъждовни облаци.

„Като спомен“, повтаря той и поглежда бледото лице на Флура.

Жълти есенни листа танцуват във въздуха и Юна внезапно проумява как се нарежда мозайката. Сякаш завесите се дръпват и през прозорците нахлува светлина. Знае, че е намерил ключа към решението на загадката.

— Това си ти — прошепва той и потръпва от собствените си думи.

Сега разбира, че Флура е свидетелят, за когото се твърди, че се намира в камбанарията.

Тя е свидетелят, но момичето, чието убийство е видяла, не е Миранда.

Друго момиче е.

Друго, но убито по абсолютно същия начин.

Момичето е друго, но убиецът е един и същ.

Прозрението е очевидно. Последва го остра мигрена. В продължение на една предълга секунда има усещането, че през главата му преминава куршум. Пипнешком търси опора, през мрака до слуха му достига разтревоженият глас на Флура. После болката отминава.

— Ти си видяла всичко — казва той.

— Тече ви кръв.

От носа му се стича малко кръв, Юна рови в джобовете си и намира една салфетка.

— Флура — казва той. — Ти си свидетелят, скрит в кулата…

— Но аз не съм видяла нищо.

Той притиска салфетката към носа си.

— Просто си го забравила.

— Но аз не съм била там, никога не съм била в „Биргитагорден“.

— Видяла си нещо друго…

— Не — прошепва Флура и поклаща глава.

— На колко години е призракът? — пита Юна.

— Миранда е може би на петнайсет години, когато я сънувам… но когато идва наяве, когато сякаш наистина стои в стаята, тогава е малко момиче.

— Колко малко?

— На пет години.

— Ти на колко години си, Флура?

Изпълва я страх, когато среща странно сивите му очи.

— На четирийсет — отговаря тя ниско.

Юна си мисли, че Флура е описала убийство, чийто свидетел е станала в детството си, но през цялото време е смятала, че говори за убийствата в „Биргитагорден“.

Уверен в правотата си, Юна изважда телефона си и се обажда на Аня. През тунела от години Флура внезапно е съзряла онова, което е било погребано в паметта ѝ. Заради това картините на спомена са били толкова смущаващи и разтърсващи.

— Аня — казва той още преди асистентката да е отговорила. — Пред компютъра ли си?

— Ти да не би да си на някое по-хубаво местенце? — пита го озадачено тя.

— Можеш ли да провериш дали в Делсбу се е случило нещо преди около трийсет и пет години?

— Нещо специално ли?

— Ще е намесено петгодишно момиче.

Докато Аня трака по клавиатурата, Юна вижда как Флура отива до църквата, поглажда с ръка фасадата, след което заобикаля оръжейницата. Той тръгва след нея, за да не я изгуби от поглед. Един таралеж се клатушка забързано между няколко надгробни камъка.