Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Какво се е случило? — пита бързо.

— Проверих случая и е вярно, че прокурорката е решила да поиска разрешение за задържане без повече разпити — отговаря адвокатът. — Ще говоря с Районния съд за кога точно е насрочено повдигането на обвинение, но ще са ни нужни още няколко часа.

— Вики приема ли нашата помощ?

— Говорих с нея и тя се съгласи да ме приеме за свой адвокат.

— Спомена ли моето име?

— Да.

— Тя каза ли нещо?

— Тя е… Дали са ѝ лекарства и…

— Какво точно каза, когато спомена името ми? — упорства Елин.

— Нищо — кратко отговаря Йоханес.

Даниел вижда как внезапна болка прорязва красивото гладко лице на Елин.

— Нека се срещнем в болницата — казва тя по телефона. — Най-добре да поговорим с нея, преди да продължим.

— Така е.

— Кога можеш да бъдеш в „Сьодершюкхюсет“, Йоханес?

— След двайсет минути навярно…

— Ще се видим тогава — казва тя, затваря и среща въпросителния поглед на Даниел.

— Добре… Вики е приела Йоханес за свой адвокат. Сега трябва да отида там.

— Сега ли? Няма ли да хапнеш?

— Изглежда страшно вкусно — отвръща Елин и се изправя. — Но можем да хапнем след това.

— Разбира се — тихо се съгласява Даниел.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен в „Сьодершюкхюсет“? — пита го тя.

— Не знам дали ще имам сили за това — отговаря Даниел.

— Нямам предвид да се виждаш с нея — додава тя бързо. — Мислех само за себе си, че бих се чувствала по-спокойна, ако знаех, че ти чакаш отвън.

— Елин, просто… Още не съм се съвзел дотам, че да мога да мисля за Вики… Тези неща отнемат време. Елисабет е мъртва… и макар да не мога да повярвам, че Вики би могла…

— Разбирам — казва Елин. — Може би една среща с нея няма да ти се отрази добре.

— Или пък напротив — произнася той забавено. — Това може би ще ме накара да започна да си спомням, всъщност изобщо не знам как да реагирам.

Вики извръща лице, когато Сага влиза в стаята. Момичето е опасано с бели ремъци около глезените, китките и през гръдния кош, като снежинка.

— Махнете ремъците — казва Сага.

— Не мога да го направя — отговаря медицинската сестра.

— Само защото ги е страх от мен — прошепва Вики.

— Така ли лежа цяла нощ? — пита Сага и сяда на стола.

— Мм.

Вики лежи, без да мърда, с извърнато лице и почти отпуснато тяло.

— Ще се срещна с новия ти защитник — казва Сага. — Изглежда, съдът ще гледа искането за арест тази вечер и му е нужен протоколът от разпита.

— Понякога просто ужасно се ядосвам.

— Разпитите са приключили, Вики.

— Не мога ли да говоря? — пита тя и поглежда Сага в очите.

— Най-добре е да се посъветваш с адвоката си, преди…

— Но аз искам — прекъсва я тя.

— Разбира се, че можеш да говориш, но няма да записваме разговора — спокойно отговаря Сага.

— Прилича на силна виелица — разказва Вики. — Всичко просто… в ушите ми бучи и се нося по вятъра, за да не падна.

Сага поглежда изгризаните нокти на момичето и повтаря със спокоен, почти безразличен тон:

— Като силна виелица.

— Не мога да обясня… Като онзи път, когато причиниха болка на Симон, едно момченце, с което… бяхме настанени в едно и също приемно семейство — продължава Вики с трепереща уста. — Голямото момче в семейството, той им беше истински син… Отнасяше се много зле със Симон, имаше навик да го измъчва. Всички знаеха за това, бях казала на социалния работник, но на никого не му пукаше…

— Какво се случи? — пита я Сага.

— Влязох в кухнята… Голямото момче беше накарало насила Симон да си потопи ръчичките във вряща вода. Майката беше там и ги гледаше със страх в очите. Видях всичко и нещо ми стана. Изведнъж започнах да ги удрям и нарязах лицата им с едно стъклено шише…

Силна конвулсия разтърсва тялото на Вики под ремъците. Тя напряга тялото си, след което се успокоява и издиша тежко. На вратата се почуква.

Мъж с посивели коси и тъмносин костюм влиза в болничната стая.

— Аз съм Йоханес Грюневалд — представя се той и се ръкува със Сага.

— Това е последният протокол — обяснява Сага.

— Благодаря — отвръща Йоханес, без да поглежда документите. — Не е спешно да ги чета, тъй като току-що постигнах споразумение с Районния съд да отложим гледането на иска за утре сутрин.

— Аз не искам да чакам — казва Вики.

— Разбирам, но аз имам още малко работа — усмихва се адвокатът ѝ. — И има един човек, с когото искам да се срещнеш, преди да прегледаме всички въпроси.

Вики гледа с големи светли очи жената, която, без да поздрави полицаите, влиза при нея. Погледът на Елин Франк блести от нервност. Устните ѝ треперят, когато вижда завързаното в леглото момиче.