Том Клэнси - Код Заплаха

Самолетоносачът не потъна — три тристакилограмови бойни глави не можеха да изпратят толкова голям кораб на дъното на океана, но постигнаха „унищожение на мисията” — термин, който във Военноморските сили означаваше, че корабът е станал безполезен като средство за водене на война.

Загинаха и двеста четиридесет и шест моряци и летци, а всичките поддържащи кораби се спуснаха да гасят огъня и да вадят членовете на екипажа от черната вода.

Двама пилоти на изтребители „Хариер”, които в това време се намираха във въздуха, се оказаха без писта за кацане, защото нямаха гориво, за да стигнат до своите резервни летища във Виетнам. Пилотите катапултираха в океана и оцеляха, а самолетите им изчезнаха във вълните.

Въпреки че Народната освободителна армия незабавно обяви нападението за отбранителна реакция срещу индийската атака срещу подводницата, целият свят разбираше пределно ясно, че за китайците си струва да убиват заради Южнокитайско море.

Валентин Коваленко нае един бял „Нисан Максима” от гараж за коли под наем близо до летище „Роналд Рейгън” и замина с него в Джорджтаун, като прекоси моста „Франсис Скот Кий”.

Изпълняваше поредната детска задача за Центъра, или поне така му изглеждаше от указанията, които получи предишната вечер малко след запознаването си с Жерав.

Коваленко не смяташе, че днешната му задача ще протече така драматично, както снощните събития. Трябваше да наеме кола и да проведе наблюдение над един обект на три-четири километра от апартамента си.

Както обикновено, Коваленко не знаеше нищо за операцията, а само инструкциите си.

След няколко минути каране из Джорджтаун, за да провери дали не го следят, той стигна до целта си. Разбира се, това го изискваше занаятът, но Валентин не се оглеждаше само за врагове. Оглеждаше се за хора на Центъра или някой от организацията, за която беше работил толкова време, както и за местната полиция или за оператори на американското контраразузнаване.

Отби по улица „Уисконсин”, а след това по улица „Проспър” — тиха уличка с две платна, с големи сгради на федералното правителство и къщи от ранния викториански период с малки предни дворчета, основно училище и магазинчета. Коваленко продължи да кара малко под позволената скорост, като се оглеждаше за адреса.

3333.

Откри го от дясната си страна — двестагодишна двуетажна къща в малък имот, затиснат от двете страни от училището и от двуетажен жилищен блок. Около имота имаше ограда от черно ковано желязо, а предната част на сградата се криеше зад разлистени дървета и храсти. Изглеждаше като обитавана от призрак къща. На нивото на улицата имаше гараж, а до дома над него водеше стълбище с каменни стъпала, което тръгваше от входната врата в оградата до тротоара.

Валентин зави зад ъгъла, спря в малък паркинг на ателие за химическо чистене и включи цифров диктофон, за да си припомни възможно най-много от подробностите на имота. Когато приключи, се върна с колата и подкара северно от къщата с № 3333 на улица „Проспър”. Намери малка уличка, която минаваше от задната страна на имота.

След като паркира колата на улица „Уисконсин”, тръгна пеша и обиколи всички околни улици, за да огледа и другите имоти, а не само интересуващия го.

Тръгна по тясната уличка отзад, мина край училищния двор и откри малка врата, която позволяваше достъп до целта.

При всичките си обиколки около къщата не забеляза никакви хора вътре или около нея и си отбеляза, че по стълбите до предната врата има пожълтели есенни листа, които, изглежда, се намираха там от доста време. Не виждаше какво има в гаража, а и не знаеше дали от него до къщата има пряк достъп, но за момента можеше само да предполага, че тук няма никой.

Представа нямаше защо Центъра се интересува от този имот. Сигурно иска да си купи къща. Инструкторът му не беше казал нищо ясно, но въпреки това Валентин смяташе цялата тази потайност за излишна.

Може би просто трябваше да иде до предната врата, да почука и да поиска да му покажат къщата.

Не. Това не беше в стила на Коваленко. Той знаеше, че лично за него е най-добре да сведе контактите си с други хора до минимум.

Върна се при колата си и потегли обратно към летището, за да се прибере в апартамента под наем. Когато се върне, щеше да докладва на Центъра чрез програмата „Криптограм” какво е открил, след което щеше да се напие.

Джон Кларк стоеше неподвижен като камък в пасището зад къщата, загледан към листата, които студеният есенен вятър носеше пред него, но не фокусираше върху тях.