Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Щом сте взели багажа ми, значи знаете името, под което пътувах.

— Там е въпросът, сър. Сигурността ви е била компрометирана.

Отправиха се към страничната врата в залата, която се отвори отвътре, щом я приближиха, и преминаха по коридор, ограден от офиси, повечето празни. Към тях се присъединиха двама полицаи в анораци и износени панталони и нарасналата група от повече от десет души се спусна по трите крила на метална стълба, която завибрира с глух тътен. В дъното коридорът завиваше надясно и водеше до пожарен изход, където чакаше офицер от сигурността с магнитна карта в ръка. Той сигнализира на разположена над него охранителна камера и задейства ключалката. Крилата на вратата се отвориха навън. Коридорът се изпълни с изпаренията на авиационно гориво и шума на рулиращи самолети. Запръска дъжд. Норкуист понечи да облече шлифера си, но Леулин го взе и заедно с чантата му ги подаде на полицая отзад. С махване на ръка той насочи двамата униформени полицаи към колона от четири коли, които едва се забелязваха вдясно.

— Ще трябва да се оправяме в движение — каза Чеймбърс. — Предупредиха ни.

Норкуист сви рамене.

Изчакаха още няколко минути, докато от радиостанцията на Леулин не се чу глас. Останалите мъже се скупчиха около Норкуист и се втурнаха навън в подсигуряваща формация, придържайки главата му ниско, докато не се озова на задната седалка на черен „Ягуар“. Чеймбърс седна до него, Леулин зае предната седалка. Останалите мъже се разпределиха в тъмнозелен „Рейндж Роувър“, микробус „Форд“ и БМВ, което оформяше ариергарда.

— Какво става? — попита Норкуист.

— Разбрахме, че ще направят опит в терминала или около него. Боя се, че тези мерки са далеч от идеалните. Бихме предпочели да ви превозим до града с хеликоптер. Успяхме да ви прихванем по пътя, но сега главната задача е да ви отведем по-далече от откритите площи на летището.

Норкуист кимна търпеливо, сякаш току-що му бяха съобщили за още едно незначително закъснение в програмата му. Самолетът му вече бе спирал за двучасов престой в Рейкявик поради компютърен проблем.

— Смятаме, че това е голяма операция. Не разполагаме с никакви подробности, обаче… — продължи Чеймбърс и го изгледа многозначително, за да покаже, че не може да говори пред шофьора и Леулин.

Колите потеглиха, криволичейки между подпорните стълбове на трети терминал. Налагаше се да намаляват заради маневриращи край порталите самолети и случайните сервизни коли, които блокираха маршрута покрай бетонните площадки пред хангарите. Внезапната буря, която ги бе връхлетяла откъм югозапад, също пречеше на придвижването им и „Ягуарът“ неколкократно се поколеба, било поради слабата видимост, било поради пълзящите на всички страни пипала на обслужващите системи. След няколко минути оставиха зад себе си втори терминал и се понесоха през откритото пространство между пистите за излитане и кацане, към огромните хангари в източната част на летището. За малко бяха задържани от жълта аварийна кола, която осигуряваше път за маневрите на един 747 от сервизните хангари през маршрута им. Вместо да се насочат към изхода, те продължиха още към края на пистата, в близост до осем самолета, чакащи излитане. Дъждът и изпаренията от самолетните двигатели замъгляваха терена" и трябваше да намалят, за да потърсят изхода. Някой забеляза един полицай на мотоциклет, който им махаше в далечината.

Леулин изкрещя в радиостанцията си, надвиквайки шума на двигателите:

— Маршрут три! Ясно ли е? Маршрут три! — той се отпусна назад с потеглянето на автомобилите и промърмори: — Да се надяваме, че ще се, получи.

На малко повече от миля разстояние един мъж бе вдигнал телескоп „Брес оптик“ с двадесеткратно увеличение и внимателно наблюдаваше колоната автомобили. Няколкото изпращачи или просто зяпачи, които заедно с него бяха останали в дъжда и сумрака на терасата, също насочваха бинокли и телескопи към началото на южната писта, или — както я наричаха — „Писта 27, дясно“. Но точно когато четирите коли се отклониха от затревените банкети на летището към аварийния изход, интересът на зяпачите се насочи към редицата „Боинги“, последвани от два руски „Ту 154“ и „Як 42“, които се приземиха през седем секунди на северната писта, или „Писта 27, ляво“.

Повечето от наблюдателите на терасата носеха телефони. Някои дори стискаха ръчни радиостанции, по които си бъбреха с други ентусиасти, пръснати из летището. Така че беше съвсем естествено за човека с „Брес оптик“-а да загърби шума на един рулиращ самолет на „Тунисеър“, да се вгледа в покривния пейзаж на „Хийтроу“, състоящ се от тръбоотводи на климатици и антени, и да набере предварително запаметен в телефона му номер. Загърнати в качулките на анораците си, погълнати от пристигащите и заминаващите самолети, залисани с термоси и пакети сандвичи, публиката почти не обърна внимание на това, което той каза за автомобилите, напускащи летището и завиващи надясно към АЗО.