Генри Портер - Обратен камуфлаж

Нийдпат не чака повече. Изстреля „Ягуар“-а към хеликоптера и обърна колата с ръчна, за да предпази Норкуист от събитията, които се развиваха зад тях и които те не успяваха да разберат заради грохота на хеликоптера и завихрените облаци от пръски. Леулин и Чеймбърс изскочиха от колата, издърпаха Норкуист от задната седалката и го забутаха към хеликоптера, приведени под роторните перки. Бяха на половината път, когато „Тойота“-та изплува от мъглата, блъсна се странично в „Ягуар“-а, точно зад шофьорската седалка и го завъртя. Микробусът „Форд“, в който пътуваха четирима полицаи от специалния отдел, не беше много назад, но се бе завъртял на платното, без да успее да удари нито една от двете коли, и от него се бяха изсипали поне трима полицаи, които откриха стрелба по „Тойота“-та. Същото се бе случило и на ограничителната мантинела, след като „Рейндж Роувър“-ът се сблъска на заден ход в червения „Транзит“.

Леулин и Чеймбърс не изчакаха, за да видят разразилата се на магистралата битка. Докато вдигаха Норкуист, за да го вкарат през вратата на хеликоптера, от твърдия плексиглас пред пилота рикошира куршум. Чеймбърс тъкмо се бе покатерил зад Норкуист, когато хеликоптерът се издигна, наклони се и изрева напред.

Едва когато се изкачиха на хиляда метра, вторият пилот се обърна, за да провери дали пътниците са осигурени с колани и видя, че от врата на Норкуист тече кръв.

Вече бе загубил съзнание.

На около десет километра от албанската граница, на тревистия бряг на придошъл поток, един мъж подремваше под сутрешната светлина. Земята и постелята му бяха влажни, тъй като слънцето още не се бе показало над хълма отсреща. От известно време долавяше движението на хората наоколо, които опаковаха багажа, навиваха чаршафите и ги окачваха между храсталаците, за да си осигурят подслон. Те кашляха и си мърмореха един на друг, в повечето случаи на езици, които той не разбираше. Но звуците от развалянето на лагера рано сутрин му бяха познати — вкочанени от прекараната на открито нощ мъже, които сякаш недоумяваха, че са се оказали без постеля, без храна или хубава жена.

Някой ръчкаше жаравата в лагерния огън в опит да го съживи. Отначало не проумя защо бе нужно това: предишната вечер бяха изяли последните остатъци от храната си — сушено агнешко месо и бульон от пилешки кости. Знаеше още, че нямат нито кафе, нито чай. След това усети миризмата на ментата и си спомни, че предишната вечер бяха брали от билката в една канавка. Бяха приготвили ментов чай и сега един от тях седеше до него и го побутваше по ръката с топло тенекиено канче. Отвори едното си око и видя ухилената гримаса от нащърбени зъби, разлята върху немито, леко сипаничаво лице: най-младият от тримата кюрди — простодушен образ, който винаги успяваше да развесели останалите. Заговори го на английски:

— Пий, господине, за здраве.

Групата заслиза надолу по брега и към пътеката, но той все още не можеше да се насили да скочи от постелята и да ги последва. Прелестният спомен от съня му все още бе жив и той искаше да го задържи в съзнанието си. Наблюдаваше сноповете слънчева светлина, които преваляха хълма, за да близнат върха на близкото дърво. Една малка птичка прехвръкваше напред-назад върху откъснал се от дървото клон. Всеки път, когато кацнеше на някоя вейка, тя подскачаше нагоре-надолу, проверявайки за опасност, а след това се гмурваше в сянката на отчупения клон, за да нахрани своите малки. Осъзна, че птичето трябва да е било там през цялата нощ, на няколко метра от огъня на лагеруващите мъже, и се възхити на нейните кураж и дискретност.

Най-сетне слънчевата светлина огря земята наоколо и той се отърси от унеса си. Изправи се и се протегна. Имаше съвсем малко вещи, затова не му отне много време да ги овърже във вързоп, пристегнат с колана, който неизменно бе с него през изминалите шест години. Мекият топъл вятър довя гласовете на мъжете, докато той се хлъзгаше по влажната трева надолу към брега. Денят ще е хубав, помисли си. Да, заслужаваха и малко късмет след всичко, което им се бе случило. Може пък и да намерят начин да пресекат границата с Гърция, без да ги заловят и да ги третират като измет.

В миналото може и да се е молил на Аллах. Сега дори не се сещаше за това. След цялото това време на свещена война, западняшкото в него взимаше връх. Оставяше пустошта и варварщината зад себе си и приемаше отново предишното си име — Карим Хан, а с това и надеждата да открие младия студент по медицина, който пиеше алкохол и любеше, и очароваше, но който вече не изпитваше страхопочитание и боязън от Пророка заради това. Не че вярата го бе изоставила, но сляпото упование в саможертвата си бе отишло и сега той щеше да разчита на себе си, а не на Божията воля.