Джон Вердон - Запали реката

Детективът изчака следващата реплика. Обикновено, след като му съобщеше, че излиза, жена му питаше дали иска да я придружи. И съответно той измисляше извинение, което включва друг ангажимент. Простата истина бе, че разходките в гората не го даряват със същото усещане за вътрешен покой, каквото носеха на Мадлин. Той самият намираше покой, сила и смисъл не толкова в насладата от заобикалящия го свят, колкото в опитите да разгадае какво точно се случва и защо. Откриваше покой в разследванията. В разкритията. В логиката.

Този път обаче жена му не го покани на разходка. Вместо това поде с подозрителна липса на ентусиазъм:

— Шеридън Клайн се обади.

— Окръжният прокурор ли? Какво иска?

— Да поговори с теб.

— А ти какво му каза?

— Че си излязъл. Обади се точно преди да се върнеш в къщата с тези неща — Мадлин посочи камъчетата зъби. — Отказа да остави съобщение. Щял да се обади отново в единайсет и половина.

Гърни погледна часовника на стената в кабинета. Беше единайсет без четвърт.

— Не ти ли намекна какво иска?

— Стори ми се напрегнат. Може да е покрай вълненията в Уайт Ривър.

Детективът обмисли предположението.

— Не си представям как бих могъл да му помогна с това.

Мадлин сви рамене:

— Просто предположих. Но каквото и да иска, вероятно няма да ти каже цялата истина. Той е змия. Внимавай с него.

Докато Мадлин си връзваше туристическите обувки в антрето, Гърни направи кафе и отнесе чашата си при дървените столове на застланото с гранитни плочи патио до градинката с аспержи.

Патиото гледаше към долното пасище, хамбара, езерцето и към рядко използвания път, който свършваше тъкмо до техните петдесет акра гори и поля. Беше минало много време, откакто имотът е бил работеща ферма, и онова, което двамата с Мадлин важно наричаха „пасища“, бяха просто буренясали ливади. Неупотребата, ако не друго, им беше придала естествена красота — още по-видима сега, в началото на май, по време на първата вълна полски цветя, които цъфтяха по склона на хълма.

Мадлин излезе през плъзгащите се врати, облечена в ярковиолетово шушляково яке със спуснат до средата цип, под който се виждаше лазурносиня тениска. Настроението й се бе подобрило — може би от свежата животворна сила в пролетния въздух или от предвкусването на разходката. Наведе се над стола на Гърни и го целуна по челото.

— Сигурен ли си, че ще чуеш телефона оттук?

— Оставих вратата отворена.

— Добре. Ще се видим след няколко часа.

Детективът погледна нагоре и видя в топлата й усмивка жената, за която се бе венчал преди двайсет и пет години. Изумяваше го колко бързо е способна да променя тона на връзката им — колко силни се оказваха дребните събития и жестове и колко заразни бяха чувствата, които пораждаха.

Погледа изкачването на Мадлин през горното пасище, следейки блестящото й на слънцето яке. Скоро жена му изчезна сред боровата гора по посока на стария коловоз, който свързваше поредица изоставени кариери за гранит по протежение на северния хребет. Внезапно му се прииска да го беше поканила, а Клайн да звънне на мобилния телефон в джоба му, вместо на стационарния в къщата.

Погледна си часовника. Съмненията му относно предметите, намерени в старото каменно подземие, вече бяха напълно затъмнени от усилията да отгатне какво точно му е хрумнало на окръжния прокурор. И какви биха могли да са потайните му намерения.

В единайсет и половина Гърни чу далечния шум от кола, която се изкачва по тесния третокласен път под хамбара. Миг по-късно лъскав черен „Линкълн Навигейтър“ премина между постройката и езерцето и за момент забави ход на мястото, където свършваше асфалтираната част, преди да се залюлее по дълбоките черни коловози през буйната трева в пасището до откритото пространство пред къщата. Накрая спря до прашното „Субару Аутбек“ на Гърни.

Първата изненада беше, че от джипа слезе лично Шеридън Клайн. Втората — че се измъкна от мястото зад волана. Беше дошъл със служебната си кола, но без да ползва услугите на шофьора — забележително отклонение, помисли си Гърни, за човек, който обича привилегиите на поста си.

Клайн носеше костюм и оправи гънките на панталоните си с няколко леки подръпвания. На пръв поглед сякаш се беше смалил от последната им среща преди десет месеца по време на неприятната съдебна каша покрай последиците на случая „Питър Пан“. Личното му посещение беше странно, а и подсети Гърни за неприятния повод. Финалът на разследването беше довел до смъртта на доста хора и Клайн изглеждаше готов да съди Гърни за убийство по небрежност. Но веднага щом се изясниха предпочитанията на медиите да представят детектива като герой, Клайн премина на страната на тази версия — и то с престорен ентусиазъм, от който на Мадлин й се гадеше.