Джон Вердон - Запали реката

Ясни бяха два ключови факта. Изстрелът не беше дошъл от тълпата, а някъде иззад жертвата. И или стрелецът беше достатъчно далеч, или оръжието — заглушено, защото аудио системата на камерата не беше регистрирала съпровождащия гръм.

Гърни усети, че вратата на тоалетната се отваря зад гърба му, но остана съсредоточен върху видеоклипа. Тичешком пристигнаха още трима полицаи, двама с извадени оръжия — единият от тях свали бронежилетката си и я постави под главата на пострадалия; проведоха още разговори по мобилния, тълпата се разпръсваше, воят на далечните сирени се усилваше.

— Проклети животни!

В гласа зад Гърни имаше стържеща дрезгава нотка, която допълваше презрението на думите.

Детективът се обърна и се изправи лице в лице с мъж с ръст, телосложение и възраст досущ като неговите. Взети поотделно, чертите на лицето му бяха нормални, дори идеални; заедно обаче някак не пасваха.

— Гърни, нали така?

— Да.

— Детективът от Ню Йорк?

— В пенсия.

В прекалено сближените очи блесна лукава искрица.

— Технически, нали?

— Малко повече от технически.

— Исках да кажа, че ченгеджийстването влиза под кожата. Никога не си отива, нали? — Събеседникът му се усмихна, но ефектът беше по-зловещ, отколкото ако бе останал сериозен.

Гърни отвърна на усмивката му:

— Откъде знаете кой съм?

— Съпругата ми винаги ме осведомява кого води вкъщи.

Детективът си представи котка, която със силно мяукане обявява, че е донесла пленена мишка.

— Значи вие сте Марв Гелтър. Приятно ми е да се запознаем.

Ръкуваха се и Гелтър огледа госта си така, както човек се взира в интересен предмет или потенциална придобивка. Гърни кимна към телевизора.

— Сериозна вещ си имате…

Гелтър надзърна за момент към големия екран и присви очи.

— Животни!

Детективът премълча.

— Налагало ли се е да си имаш работа с такива простотии в града?

— Със застреляни полицаи?

— С цялата работа. Лайняният цирк. Големият въпрос за правата… — Марв произнесе последното със свирепа нотка. Присви очи, втренчен в Гърни, очевидно в очакване на реакция, на потвърждение.

Детективът отново не каза нищо. На екрана двама от новинарите спореха. Единият настояваше, че текущите проблеми са част от безкрайната цена, която плащаме за моралната катастрофа на робството и че разрушаването на семействата е нанесло непоправими щети, пренасяни от поколение на поколение.

Опонентът му клатеше глава.

— Проблемът никога не е бил в поробването на африканците. Това е мит. Политически коректна измислица. Проблемът е по-прост, по-грозен… Проблемът са… самите африканци. Погледнете фактите. Милиони от тях никога не са били поробвани. Но Африка все още е пълна катастрофа! Страните там тънат в катастрофална бедност. В безразличие. Неграмотност. Лудост. Болести, твърде отвратителни, за да ги опишеш. Масови изнасилвания. Геноцид. Това не е резултат от робството. Това е същността на Африка. И на африканците!

Новинарите замръзнаха. От краищата на екрана вихрено нахлуха назъбени триъгълници, които образуваха буквите на думите:

ГОРЕЩИ НОВИНИ — ПРАВО ПРЕД ОЧИТЕ ВИ!

ГЛЕДАЙТЕ „ВЕЧЕРЕН СБЛЪСЪК“

НИЩО ПО-ИСТИНСКО ОТ РАМ ТВ!

Гелтър кимна оценяващо, преди да заговори, все още вторачил поглед в екрана.

— Убийствен довод за цялата дивотия с робството. И направо улучи в десетката с африканската помийна яма. Освежаващо е да чуеш човек, който има достатъчно смелост и му стиска да каже нещата такива, каквито са…

Гърни сви рамене.

— Смелост… или психическо заболяване.

Гелтър не каза нищо и отрази забележката само с остър поглед изпод вежди.

Трите реда текст отново се разпаднаха и от разсипалите се парченца букви се появи един ред — ДИСКУСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА, след което и той се разчупи, а късчетата излетяха от екрана.

Появи се нов участник — младеж на двайсетина години със сурови черти, огнен поглед и гъста ръждиворуса коса, прибрана на опашка. Името и длъжността му се плъзнаха по долния край на екрана: „Кори Пейн, „Зов на белите за черна справедливост“.

Пейн поде с напрегнат глас:

— От полицията твърдят, че са защитници на закона…

Гелтър се намръщи:

— Ако искаш да чуеш психичноболен, чуй този задник!

— Твърдят, че са защитници на закона — повтори Пейн, — но твърдението им е лъжа. Не защитават закона, а законите на управляващите. Законите на манипулаторите, на побърканите от амбиции политици, на диктаторите, които искат да ни контролират до крак. Полицията е техният инструмент за натиск и репресии, а полицаите са на страната на система, която работи в полза само на управляващите и на тях самите. Полицията твърди, че е наш защитник. Нищо не може да бъде по-далеч от истината!