Джеймс Паттерсон - Готвачът

Тракторът е модифициран. Вертикалният му ауспух е по-голям от нормалното. Има допълнителен резервоар и разширена предна решетка, към която са добавени две редици стърчащи шипове, напомнящи за средновековен уред за мъчения.

Правя няколко крачки напред и виждам, че тракторът вече не е свързан с платформата.

А шофьорът — гладиатор с броня, метален шлем и слънчеви очила с едно червено и едно зелено стъкло — тъкмо се намества на седалката.

И си закопчава предпазния колан.

Умът ми превключва на по-високи обороти и навързва всичко. Сега разбирам.

Тракторите в тайните квартири не са били зареждани с експлозиви.

Били са разглобявани и сглобявани наново.

Били са подобрени с по-мощни двигатели. Били са оборудвани с тактически предни брони като на полицейските коли. Били са модифицирани за атака в европейски стил, но тук, в Щатите, с цел да предизвикат максимално тежки щети за възможно най-кратко време. Лондон, Ница, Барселона… и сега Ню Орлиънс.

В тялото ми избухва паника, когато шофьорът натиска съединителя и включва трактора на скорост. Без тежестта на платформата зад себе си машината бързо дръпва напред след бягащите тълпи.

Вдигам пистолета си.

Прицелвам се.

Стрелям.

ПУК!

Шофьорът трепва от изстрела — мамка му, сигурен съм, че уцелих копелето! — но продължава да кара и проклетото возило ме подминава с боботене, докато преследва по петите бягащите хора.

Свалям пистолета и се затичвам в отчаян опит да открия възможност за по-успешен изстрел. Тракторът се отдалечава.

Няма да стигна навреме, за да предотвратя безумието.

Защитеният с каска шофьор завива рязко и минава през металните полицейски прегради така безпроблемно, сякаш са от стиропор.

Тракторът не спира, носи се право към тълпата. Движи се на зигзаг. Промушва хората с остриетата по решетката си. Изхвърля ги встрани с огромните си колела.

Нови писъци разцепват въздуха, но се чува и друго боботене. Поглеждам през рамо и виждам още един модифициран трактор — онзи, който дърпаше платформата със „Супердоум“. Никога в живота си не съм се чувствал толкова безпомощен, толкова самотен, колкото в момента, в който виждам вторият трактор да идва на помощ на кръвожадния си събрат.

Оттук имам по-добра видимост, затова се завъртам и хващам здраво пистолета с две ръце точно според указанията за стрелба, когато…

Тракторът спира.

Шофьорът скача от седалката на земята.

А платформата…

Тя се разпада на парчета шперплат и картон, които валят по все още пълните с цивилни улици и…

От платформата се показват въоръжени мъже. Крили са се вътре през цялото време.

Мили боже!

Сам съм срещу всички тях, зашеметен съм от огневата мощ, която се изсипва от разглобената платформа, и мога само да си представя каква касапница ще настъпи след секунди, когато тези облечени в черни бойни униформи мъже с автоматични пушки, насочени надолу, започнат да стрелят. Затаявам дъх в очакване на началото на кървавата сеч.

Не мога да направя нищо, за да я спра.

Но мога поне да ги накарам да си платят.

Прицелвам се и…

— Руни! — крясва някой. — Не стреляй, идиот такъв!

Поглеждам по-внимателно въоръжените мъже, които се изсипват от вътрешността на платформата.

На гърбовете им стои яркожълтата абревиатура на нюорлийнската полиция.

А към мен се приближава една фигура, която сваля в движение черната маска от запотеното си лице.

Кънингам.

— Какъв гаден цирк, а? — вика той.

Преди да успея да отговоря, покрай него притичват двама от тактическия отряд на полицията и започват да стрелят с автоматите си М4 по шофьора на първия трактор. Той изопва гръб и пада, а тракторът потегля назад и се спира в пожарен кран, от който изригва струя вода.

Хуквам след спецполицаите към трактора и, ей богу, проклетникът е жив, заляга на седалката, вади пистолет и…

Стрелям веднъж, втори път и го уцелвам в главата.

Този път наистина пада.

Носи бронежилетка. Ако има и други като него, ще ни отнеме ужасно дълго време да се справим с тях.

Обръщам се. Кънингам говори разпалено в радиостанцията. Питам го: „Колко загинаха от бомбите?“.

— Какви бомби? — пита той.

— Господи, шефе, чух ги със собствените си уши!

Той поклаща глава.

— Това не бяха бомби! Бяха звукови гранати, за да подплашат хората и да ги насочат към зоната, избрана за касапницата. Която трябва да е надолу по тази улица.