Джеймс Паттерсон - Готвачът

Задържам погледа му за няколко секунди, взирам се в лъскавите му очички. Не е лесно да преценя дали проклетото копеле казва истината, особено насред шумотевицата.

Но нещо в мен… ми подсказва, че той най-сетне говори истината.

Признанието му звучи искрено, обяснението е смислено, а ужасът му е реален.

Спомням си как Били ми спомена нещо подобно за Емили. Как убедила всички да инвестират в социално ангажираното кафене, в което Фарзат бе получил първата си работа в Америка и което му беше помогнало да уседне в страната.

Емили. О, боже мой.

Тя ли е членът на семейство Нийдъм, към когото е трябвало да се насоча?

Но защо ще ми предоставя пълен достъп до финансите на семейството? И защо ще признава, че ФБР се опитва да издейства съдебна заповед за достъп до същите документи?

Освен… ако не е било заблуда? Свят ми се завива от възможните отговори на този въпрос.

Освен ако не е искала да свържа Дейвид с Фарзат, за да спра да душа около нея.

Освен ако през цялото време не се е криела точно под носа ми.

— Кога за последно говори с нея? — питам го аз и затягам хватката си. — Къде е тя сега? Казвай!

— Кога съм говорил с кого? — пита той, ококорил очи и с окървавени от наранения му нос устни.

— Емили, по дяволите! Роднината, която те е подмамила да финансираш терористи!

Нийдъм сгърчва почервенялото си лице.

— Вечеряхме заедно преди няколко дни. В града е за Марди Гра. Но за „Кресънт Кеър“ ми каза Били. С него… не сме си говорили от няколко месеца.

БИЛИ. БИЛИ.

Името отеква в ума ми като погребална камбана.

Опитвам се да се сетя за първия ни разговор. Той се държа толкова дружелюбно тогава. Може би твърде дружелюбно. Виртуозната храна и скъпото вино. Толкова искаше да помогне. Толкова искрено.

И това е било лъжа?

Той бързо потвърди слуховете за разногласията в семейната империя… и после още по-бързо насочи вниманието ми към Дейвид, за когото каза, че е неуравновесен и опасен.

Той пръв събуди интереса ми към финансите на семейството, като спомена колко интересно четиво са. Ако Били е убедил Дейвид да даде пари на екстремистка групировка, значи е бил наясно, че рано или късно ще разбера, което ще накара братовчед му да изглежда още по-виновен.

Той дори призна за личната си връзка с Фарзат — в ролята си на инвеститор в кафенето, в което беше работил той!

Били. Били. Всичко започва да се навързва.

Крясвам на Дейвид: „Не мърдай!“, пускам яката му и прибирам пистолета си.

След това започвам да си опипвам джобовете за визитката, която ми връчи Били. Онази с личния му номер, надраскан на гърба.

Откривам я. Още е в джоба ми от предишната нощ. Изваждам си телефона и трескаво набирам номера.

— На кого се обаждаш? — пита Дейвид, обзет от ужас. — Какво става? Нали не мислиш, че братовчед ми…

— Млъквай! — сопвам се аз и покривам ухото си с ръка.

Условията за телефонни разговори вече са лоши и стават все по-лоши. Иззад ъгъла току-що се е показал оркестър. С всички сили свирят When the Saints Go Marching In [19] Първоначално религиозен химн, песента се е превърнала в популярна част от репертоара на джазовите оркестри. — Бел. прев. и тълпата започва да припява ентусиазирано.

— О, щом светците тръгнат…

— Хайде, хайде — шепна, а телефонът звъни ли, звъни. — Вдигни, вдигни!

— Щом светците тръгнат към Рая…

Ако Били е мозъкът зад атаката, разбира се, че няма да си го признае по телефона. Наясно съм. Но ако успея да го разприказвам, да разбера къде се намира, да го убедя да се срещнем или да го подлъжа да изтърве някаква улика…

Здравейте, това е телефонът на Били Нийдъм, моля, оставете съобщение.

— Били, Кейлъб Руни е! — викам, за да се чуе гласът ми на фона на заобикалящата ме какофония. — Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Става дума за… братовчед ти. Спешно е!

— О, щом светците тръгнат…

Затварям телефона и се вторачвам във визитката. После я смачквам.

Обръщам поглед към Дейвид, който помага на ранения си бодигард да се изправи.

После поглеждам към улицата, към парада, който е на път да достигне кулминацията си.

— Щом светците тръгнат към Рая…

Ето го бляскавия оркестър, всички в крещящи розово-златни униформи, размахващи инструментите си в ритъма на мелодията.

Зад тях се носи огромна платформа, изобразяваща Колизеума в Рим и пълна с маскирани гладиатори, които хвърлят мъниста и плюшени играчки високо във въздуха.