Джеймс Паттерсон - Готвачът

Извръщам се от пияната жена и поглеждам екрана.

Приятелят ми — частният детектив Гордън Андрюс.

Запушвам с пръст лявото си ухо и поднасям телефона към дясното.

— Ало! — провиквам се.

— … го.

— Какво? Гордън, не те чувам!

Затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.

Този път посланието е по-ясно, защото и той крещи.

— Казах, че го открих! На ъгъла на „Канал“ и „Айбервил“.

На по-малко от двайсет метра от мястото, на което съм застанал насред веселия хаос.

— Как? Телефона му ли хакна?

Дори през шума и музиката го чувам да се смее.

— Нарцистичното копеле пусна селфи във Фейсбук. Тръгвай, Кейлъб, тръгвай!

Прибирам телефона в джоба си, разблъсквам тълпата и…

Не мога да повярвам. Но той стои пред мен.

Дейвид Нийдъм.

Ето го в тълпата, на петнайсет метра от мен, точно където Гордън ми каза, че ще го намеря.

От двете му страни стоят двама израелски бодигардове.

Той наблюдава парада с ледената усмивка на акула, готова да се хвърли в атака.

Видът на Нийдъм ме кара инстинктивно да свия юмруци… а мислите препускат из ума ми.

Какво, по дяволите, търси тук?

Може би е дошъл да ръководи атаката отблизо като генерал.

Или пък иска лично да наблюдава касапницата. Като психопат.

Няма значение. Ако стигна до него, може да успея да го спра.

Може би не е прекалено късно.

Започвам да си пробивам път през опиянената човешка гмеж, запълнила пространството помежду ни. Въпреки хаоса се старая да не привличам внимание. Чувствам се като колибри, летящо през ураган — на всяка крачка ме блъскат и удрят. Аз обаче не спирам и фиксирам погледа си върху Нийдъм като прожектор.

Остават ми само няколко метра до Нийдъм и двамата му бодигардове, когато го виждам да си поглежда ролекса. Затваря очи. После изважда телефона си.

Не! Може би се кани да даде начало на атаката или да взриви бомбата дистанционно.

Трябва да действам. Веднага.

Ускорявам крачка и се приготвям да скоча към него в гръб. Разблъсквам всички, които ми се изпречват на пътя, докато вървя.

В момента, в който бодигардовете виждат, че приближавам, аз се хвърлям към единия и го удрям силно в сгъвката на коляното. Кракът му се прегъва и той пада на тротоара.

— Руни? — възкликва Нийдъм и трепва от ужас. — Какво, по дяволите…

Преди вторият бодигард да се намеси, удрям с глава Нийдъм в носа.

Избивам телефона от ръката му и той пада на земята. Изчезва някъде в плетеницата от крака.

Изваждам пистолета си и хващам Нийдъм за яката. Приближавам се още повече до него, за да не види никой пистолета. И забивам студената стомана в корема му.

— Кажи на хората си да спрат или ще стрелям! — викам в ухото му. — Кажи им!

Лицето му е побеляло като сметанова глазура с ванилия. От носа му шурти кръв като от чешма и се стича към долната му устна. С нервно движение на брадичката той дава знак на втория бодигард да остане на място.

— А сега отмени атаката, боклук такъв! — викам отново. — Кажи ми всичко и я отмени!

— Атака? — объркано пита той. — Каква атака? За какво…

Забивам пистолета по-дълбоко в корема му.

— Знам всичко, Дейвид — продължавам. — За заплахите, които си отправял. За наказателния ти отряд от бивши агенти на „Мосад“. Знам за парите, които си давал на ислямски радикали. Дори намерих шибана снимка, на която се хилиш до убит терорист!

— Аз… аз… аз… — заеква той. — Мога да обясня. Честна дума…

— Глупости! — изревавам. Гласът ми е силен, а ръката, в която държа пистолета — твърда. — Лъжеш! Само лъжи ми сервираш и е време да спреш.

— Добре… добре… само се успокой — умолява ме той.

Усещам как тялото му трепери, чувам пресекливото му дишане. Бодигардовете му се взират в мен с остър, трениран поглед.

— Прекалявам ли понякога с приказките? — подема той. — Определено. Обаче и муха не мога да убия. Питай готвачите ми — дори месо не мога да мариновам, защото ми призлява. И да, разбира се, че ще поддържам охрана от висока класа. Управлявам ресторантьорски бизнес, който струва повече от шейсет милиона…

— А „Кресънт Кеър“? — прекъсвам го. — А Фарзат? Ти ме излъга!

— Защото ме беше срам! — изкрещява той в отговор. — Разбрах за фондацията от роднина. Мислех, че е законна! Дори осигурих кетъринга за няколко техни сбирки! С Ибрахим станахме приятели. Когато научих за смъртта му, когато научих за слуховете, се ужасих. Нямах представа кой е бил всъщност и къде са отишли парите ми. Дори ако той или някой друг е планирал да ги използва за нещо, кълна се, че не знаех!