Джеймс Паттерсон - Готвачът

— О, Боже, нека съм сред тях…

Накрая оглеждам тълпата. Мъже, жени, деца. Толкова много деца. Натъпкани пред металните полицейски заграждения по протежение на Канал Стрийт, пляскащи и пеещи от сърце и душа.

— Щом светците тръгнат към Рая…

В този прекрасен ден градът тупти с ритъма на щастието. На живота. На радостта.

Но ритъмът на моето сърце се ускорява.

Стомахът ми се свива от ужас.

Ръцете ми се овлажняват от пот.

Моля се да съм сбъркал… но се страхувам, че съм прав.

Атаката ще започне всеки момент.

След няколко секунди серия експлозии разтърсва сърцето на Френския квартал на една пресечка от мястото, където стоя.

БУМ! БУМ! БУМ!

Инстинктивно се навеждам напред и прикривам лице от шоковите вълни, които се понасят във всички посоки.

Оркестърът рязко спира да свири и мелодията замира. Всички свалят инструментите си и започват да се оглеждат объркано.

Парадът постепенно замира, след като един трактор блъсва предната платформа. Въпросната платформа изобразява стадиона „Супердоум“ с гигантски фигури на футболни звезди, вдигнали ръце в триумфален жест.

Радостните викове на тълпата прерастват в ужасени писъци, когато всички хукват по-далече от шума, а зад тях към ясното синьо небе се издигат три стълба сиво-черен дим. Мога само да си представя каква касапница цари на една пресечка от мен.

Кошмар, превърнал се в реалност.

Десетките униформени полицаи, разпределени в тази част на града, се задействат без секунда колебание. Викат заповеди, дават нареждания, жестикулират бясно — стараят се да задържат тълпата под някакво подобие на контрол, докато хората тичат, блъскат се, препъват се, падат и се настъпват.

Пистолетът още е в ръката ми, а аз се чувствам напълно безполезен.

Провал.

Аз се провалих, нюорлиънската полиция се провали, ФБР се провали.

А Били успя.

Долепям гръб до една тухлена стена, когато тълпата се спуска покрай мен. Тикат се. Удрят се. Крещят. Плачат. Надига се масова истерия, тъй като няколко хиляди души се опитват да избягат. Много от тях държат телефони в ръка и правят снимки и записват видео, докато тичат. Повечето обаче не смеят да погледнат назад. Или да забавят ход.

Мен ме блъскат във всички посоки. Ръгат ме. Бутат се в мен. Въпреки че съм се притиснал към стената.

Полудялото множество за малко не ме прегазва — защото не се движа.

Вместо да се присъединя към потока от бягащи, аз се опитвам да вървя срещу течението, боря се с всички сили да не ме отнесат.

Причината е проста.

Колкото и ужасни да са били тези три експлозии, планът на Били е твърде амбициозен, твърде скъп, твърде мащабен , за да свърши само с три бомби.

Имам отвратителното чувство, че това е само началото.

Стисвам дръжката на пистолета и се приготвям да стрелям. Снишавам се и оглеждам хаоса.

Трябва да останеш спокоен, казвам си. Очите на четири. Нащрек. Вярвай на тренинга си.

Ако някъде наблизо има друго взривно устройство, знам, че няма да успея да го забележа. Накъдето и да погледна, виждам стотици места, подходящи за скривалище. Кофи за боклук, захвърлени раници, преобърнати хладилни чанти. Нямам време и ресурси да претърся всички тези места.

Но може би ще успея да зърна човешка заплаха.

Поемам си дълбоко дъх в опит да огранича прилива на адреналин, който кара тялото ми да трепери.

После започвам да търся някой, който изглежда непривично.

Някой подозрително спокоен.

Някой без униформа, но с оръжие в ръката.

Някой, когото познавам. Например един от зверовете, които измъчиха Ванеса. Или друг, присъствал на онази среща в автоморгата.

Или, разбира се, самият Били Нийдъм.

Секундите минават. Нищо.

Във въздуха вече се долавя полъх на горчива миризма — коктейл от барут, пушек и вонята на човешки страх. В далечината се чуват сирени.

Усещам как нещо приижда, но все още не забелязвам и намек какво е то.

Друга бомба? Снайперист? Химическа атака?

Оставам снишен. С прегънати колене. Оглеждам се непрекъснато.

Търся. Търся.

Докато… не го чувам.

Запалване на автомобилен двигател. Мощен като на състезателна кола.

Какво, по дяволите, е това?

Очите ми се фокусират върху източника на звука.

Изобщо не е състезателна кола.

А тракторът , който теглеше платформата с Колизеума.

Стои насред улицата и плюе черен дим от изгорели газове.