Джеймс Паттерсон - Готвачът

След още няколко откоса той прави точно това.

В мига, в който изважда пълнителя, аз изскачам иззад кофата.

Прицелвам се и дърпам спусъка три пъти, отмерено и без да бързам.

ПУК! ПУК! ПУК!

Първият изстрел го уцелва в бедрото и го изкарва от равновесие.

Вторият го пропуска.

Третият обаче закача шията му. Бликва кръв. Той се стоварва тежко на земята.

Прекосявам улицата и се приближавам внимателно до стрелеца с прицелен и готов за стрелба пистолет, ако още е жив.

Само че когато стигам до него, виждам, че не мърда. Около главата му се е оформила локва кръв. Оръжието му лежи в отпуснатите му ръце.

За всеки случай го ритвам настрани — към канавката, откъдето няма как да го вземе някой цивилен, дете или друг от заговорниците. Стар полицейски навик.

После приклякам до стрелеца… и почуквам няколко пъти по гърдите му. Не му проверявам пулса. Разучавам дали носи бронежилетка, също като шофьора на трактора.

Мамка му. Точно както се опасявах.

Носи жилетка.

Бронежилетка, автоматично оръжие… Извадих късмет с изстрела в главата.

Но колко пъти още ще ми излезе късметът и на мен, и на другите полицаи? Особено ако всичките копелета са с маскарадни костюми, които им помагат да се смесят с тълпата, да стрелят, после да скрият оръжието и да изникнат на друго място, за да повторят програмата.

Понечвам да се изправя, но забелязвам, че мъртвият шут носи слънчеви очила върху маската си — с едно червено и едно зелено стъкло.

Точно като шофьора на трактора.

Странно. Няма начин да е съвпадение. Да не би да е знак, чрез който стрелците да се разпознават в навалицата? Или нещо друго?

Вземам очилата от стрелеца и ги доближавам до очите си.

Изглеждат като някакво тактическо съоръжение за засилване на зрението. Очертанията на предметите се изострят.

Но когато поглеждам през стъклата към стрелеца, виждам нещо още по-странно.

Костюмът му на шут направо грее .

Сякаш е напръскан с някакъв флуоресцентен спрей, но такъв, който се вижда само през специалните поляризирани очила — а може би и на ултравиолетова светлина, като онази в лампата в тайната квартира!

Има логика в това да можеш бързо да идентифицираш другите стрелци — колегите терористи — сред пищящите тълпи, докато убиваш невинни хора.

Добра стратегия.

Която смятам да използвам срещу копелетата.

Пъхвам очилата в джоба си и се махам от улицата. Скривам се зад най-близкото прикритие, което откривам — вратата на долнопробен магазин за сувенири.

Вътре е странно тихо. Рафт след рафт с тениски, ключодържатели и други дрънкулки са били съборени в хаоса, сякаш през магазина е минало торнадо.

Но отвън в далечината чувам още писъци и още изстрели.

Чувам и сирени. А в небето кръжат два хеликоптера „Блек Хоук“.

Слава на бога! От ФБР най-сетне са се мобилизирали за тактически отговор на безредиците и са се присъединили към нюорлиънската полиция… Не знам защо, по дяволите, им отне толкова време. По мои сметки първият взрив избухна преди цели осем съсипващи минути.

В подобна ситуация това е цяла вечност.

Вадя телефона и не се изненадвам особено, когато виждам, че няма сигнал. Политиците от години разправят как трябвало да се монтират още клетки, защото в случай на терористична атака наличната мрежа щяла да се срине.

Въпросните планове се озоваха в същия списък като тези отпреди Катрина за укрепване на уязвимите диги в града.

Прибирам телефона. Нормализирал съм дишането си.

Имам пистолет, два резервни пълнителя и доказателство как терористите се разпознават помежду си.

Време е да изляза от прикритието си и да си свърша работата.

Затичвам се надолу по Бърбън Стрийт, като се оглеждам за полицаи, парамедици, пожарникари или който и да е с работеща радиостанция, защото трябва да докладвам какво съм открил.

Улицата е зловещо пуста, пълна с купчини боклуци, празни чаши, оплетени нанизи с мъниста, още маратонки и джапанки. Има и засъхващи локви кръв и захвърлени опаковки от бинтове, но не и хора, макар да зървам няколко подплашени групички, скрили се във вече тихите барове и магазини, да надзъртат навън със страх и надежда, че някой ще дойде да ги спаси.

Продължавам по улицата с пистолет в ръка в очакване на нещо, каквото и да е, и с безумното желание да бях с полицейската си униформа или поне със значката си, закачена на верижка около врата, защото би било страхотна ирония, ако някой снайперист от тактическия отряд ме забележи и ме застреля.