Джеймс Паттерсон - Готвачът

Да, голяма ирония.

Когато стигам Конти Стрийт, чувам суматоха зад ъгъла. Тълпа цивилни, изпаднали в пълна паника, се носят към мен.

Една от тях, жена на средна възраст с едва проходило дете в ръцете и капеща от ухото кръв, вика:

— Някой стреля! Бягайте!

Тълпата профучава покрай мен… но аз не помръдвам.

Изваждам двуцветните очила. Слагам си ги. Поглеждам тълпата.

Ето го — към края на групата забелязвам мъж в синьо-лилав костюм на самурай… по чиито гърди виждам светещата боя.

Ръцете на дегизираното копеле са празни, но всеки момент това може да се промени и той да започне да праща куршуми в гърбовете на невъоръжените, изплашени хора, които тичат покрай мен.

— Ей, сенсей! — провиквам се. — Полиция! Не мърдай!

Мъжът в самурайския костюм ме поглежда.

И той е със зелено-червени очила. Когато зърва, че се прицелвам в него, се стряска, защото разбира, че е хванат.

Затова бръква в гънките на костюма си и се кани да издърпа оттам нещо, което прилича на ХК МП5. Без колебание изстрелвам три куршума в негова посока.

ПУК! ПУК! ПУК!

Мъжът изгрухтява и пада на земята.

Останалите цивилни се скриват зад ъгъла, изпаднали в ужас, но живи.

— Покажи си ръцете! — викам на стрелеца, докато вървя към него.

Той се гърчи от болка и се опитва да седне. Определено съм го улучил един или два пъти, но бронежилетката под фалшивия самурайски костюм си е свършила работата.

— Ръцете, ръцете! — подканям го отново.

Той обаче не се подчинява. Опитва се да вдигне оръжието си.

Ето защо стрелям пак. Два пъти. Изпразвам пълнителя — затворът на пистолета ми щраква назад и не се плъзва повече напред, което значи, че мунициите ми са свършили.

И двата куршума попадат в главата на стрелеца и вдигат червеникава мъгла.

Той пада на земята. Мъртъв е.

Протягам се бързо, вземам автомата му и го премятам на рамо. Да, МП5 е, при това с два резервни пълнителя, залепени за този, който е в употреба в момента. Много професионално.

Сега съм по-добре въоръжен.

Което няма абсолютно никакво значение.

Отново се затичвам.

ИНФОРМАЦИЯ. Това има значение сега, това е важното, а не с каква огнева мощ разполагам.

Знам как да различа терористите, които се спотайват между цивилните. Знам как да отлича престъпниците от невинните и да неутрализирам заплахата.

Разбил съм шифъра на терористите, но не мога да приема за даденост, че и нюорлиънската полиция или ФБР също са го разбили. Телефонът ми обаче все още е неизползваем заради срива в мрежата и, дявол да го вземе, така и не виждам човек с работеща радиостанция.

Наблизо никога няма полицай, когато ти потрябва , измърморвам.

Продължавам да тичам с умерено темпо, а автоматът подскача по рамото ми на всяка крачка. Отново опитвам телефона. От списъка с телефони избирам този на междуведомствената гореща линия, който специален агент Морган ни даде на срещата. Вдигам апарата до ухото си и напрягам слух.

Линията избипка. Веднъж. Два пъти.

Записан глас ми съобщава, че в момента не може да бъде осъществена връзка.

А стига бе , казвам си.

Затварям и опитвам отново. И отново. И отново.

На четвъртия опит се свързвам. Отсрещната линия започва да звъни.

Заковавам се на място.

Успях!

Линията звъни. И звъни.

Преброявам десет иззвънявания, но никой не вдига. Не се включва и гласова поща. Нищо.

Проклинам Морган и некомпетентността и прибирам телефона в джоба си.

А сега какво?

Припомням си срещата, организирана от Морган. За всички мерки за сигурност взети от страна на федералните, които изброи. За дроновете. За детекторите за частици. За инфрачервените камери, наблюдавани от специален експертен екип.

Камери.

Оглеждам се за нещо, което — поне в тази част на града — не би трябвало да е трудно за откриване: черна дъска за менюта пред някой бар или кафене.

Виждам една. На няколко врати от мен е. Пред старомоден бар в духа на Френския квартал на име „Дюпре“, който е обявил на дъската специалното си предложение за седмицата: три питиета на цената на едно за Марди Гра.

Хуквам натам. Изтривам припряно написаното с ръкав. Нямам тебешир, затова бялото камъче, което намирам на улицата, ще трябва да свърши работа.

С големи букви надрасквам:

АГЕНТ МОРГАН!!!

ЧЕРВЕНО-ЗЕЛЕНИ ОЧИЛА

ЗА ОТКРИВАНЕ МАСКИРАНИ СТРЕЛЦИ!!!

После вдигам поглед към навесите, корнизите и стълбовете на уличните лампи в търсене на някоя от току-що инсталираните камери. Кръстовището между „Бърбън“ и „Конти “ е голямо. Трябва да са сложили поне една!