Джеймс Паттерсон - Готвачът

Изкрещявам и залягам, после надниквам през сивия облак барутен дим.

Заедно са, на пода в другия край на караваната. Марлийн размахва пушка — пушка, която познавам и тя преди години настоя да скрием зад фризера „за всеки случай“. Аз й казах, че идеята е глупава и опасна. Забраних съхраняването на каквито и да било оръжия в караваната. Слава богу, че не ме е послушала.

— Изкара ни ангелите, Кейлъб! — провиква се тя. — Дявол да го вземе, добре ли си?

Пристъпвам бавно напред и оглеждам щетите, нанесени от сачмите.

— Сериозно, Марлийн, знам, че и преди си заплашвала да ме убиеш, но…

Тя помръква, а аз добавям:

— Честно, добре съм. Но не ме ли чухте да викам и да удрям по караваната?

Те стават от пода, Марлийн демонстративно прибира пушката и отвръща:

— Чухме нещо, но решихме, че е някой луд.

Ванеса се усмихва.

— Май сме познали, а?

Аз избухвам в смях. Те също започват да се смеят. Неконтролируемо.

Смехът ни преминава в сълзи на радост и облекчение, когато отивам при тези забележителни жени. Прегръщам ги и двете и ги притискам силно до себе си.

Не говорим. Само дишаме тежко. Залива ни облекчение.

Заедно сме. Живи.

Тази вечер залезът е сърцераздирателно красив, въпреки че го виждаме само през процепа на открехнатите прозорци. Небето е пламнало в наситено, пищно алено.

Подходящ край на деня.

Най-кървавият ден в историята на Ню Орлиънс от войната през 1812 [20] Британско-американската война, продължила от 1812 до 1815 г. Щатите извоюват ключовата победа в битката за Ню Орлиънс. — Бел. прев. година насам, макар да имам чувството, че можеше да бъде много, много по-зле.

Тримата с Ванеса и Марлийн оставаме в караваната, въпреки че вътре все още мирише силно на барут от изстрела, който за малко не ми отнесе главата. Наблизо още вият сирени, а над главите ни кръжат военни хеликоптери, докато аз отчаяно се опитвам да се свържа с Кънингам и с горещата линия на ФБР, за да им кажа за Били.

Никое от обажданията ми не стига до адресата. Успявам да оставя три съобщения в гласовата поща на Кънингам, но той не се обажда.

Накрая Ванеса казва:

— Я виж ти, като че ли спасителната кавалерия пристига, Кейлъб.

Надзъртам през пролуката между прозорците и ми става по-спокойно. Два джипа на Националната гвардия са спрели наблизо. От тях слизат войници и започват да вадят дървени и метални барикади от ремаркетата.

Ванеса пита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че е време да се върна там — отвръщам. — Но трябва да внимаваме… Онези сигурно са свръхизнервени.

Оставям автомата в караваната и затъквам пистолета си в колана на джинсите. Отварям вратата и се провиквам:

— Национална гвардия! Излизаме! Излизаме!

Измъкваме се един по един от караваната с вдигнати ръце. Към нас се приближават сержант и войник, които ни казват:

— Съжаляваме, тук не се допускат цивилни. Напуснете. Градът се намира във военно положение и Френският квартал се евакуира.

Марлийн е мрачна и безмълвна — определено е по-различна от обичайното.

— Колко… колко е зле?

— Мамка му, госпожо — изругава войникът, редник афроамериканец, който изглежда ядосан и решителен. — Нямам представа, но поне стрелбата поспря. Време е да тръгвате.

Ванеса също се присъединява:

— Може ли да вземем караваната?

Сержантът — жена от латиноамерикански произход, която изглежда по-възрастна от редника, казва:

— Я виж ти, прочутият „Готвачът убиец“… Няма да стане, съжалявам. Не се допуска цивилен транспорт.

Намесвам се:

— Сержант, аз съм бивш полицай от нюорлиънската полиция и разполагам с жизненоважна информация за атаките… Може ли да ползвам радиооборудването ви?

Редникът започва да се смее.

— Да, стига да функционираше. Изглежда, са сложили грешните детектори на радиоприемниците. Така си върши работата държавната администрация.

Тримата поемаме предпазливо по опустелите улици, минаваме покрай два пункта за проверка на щатската полиция — където, за щастие, не ни претърсват, защото щях да се затрудня с обяснението защо нося пистолет — и стигаме до дома ми в Треме. В този момент тук е толкова безопасно, колкото на което и да е друго място в града.

Казано иначе, изобщо не е безопасно.

По улиците се движат коли, но нито една не е цивилно превозно средство. Има пожарни и линейки. Полицейски и немаркирани автомобили. Още джипове на Националната гвардия и военни камиони. Докато вървим, без да бързаме, въздухът се замъглява от облаци дим и страх.