Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Семейно положение?

— Ерген е.

— Някакви роднини?

Кънингам прелиства няколко страници.

— Има сестра, която живее в града и работи като медицинска сестра в „Тюлейн“. Племенница, към която е много привързан. Мелиса. Всеки долар, който Брусар изкарва, отива в сметка за колежа на Мелиса. Детето е на десет години.

Кънингам вдига глава.

— Това помага ли ти?

— Повече, отколкото си мислиш — отвръщам.

Трийсет минути и един разгорещен спор по-късно Кънингам отваря вратата към стаята за разпити и вбесеният от безсилие федерален агент изхвърча навън. Аз се вмъквам вътре с тънка папка в ръка.

— Здрасти, Реджи — обръщам се към мъжа. — Може ли да те наричам Реджи? Аз съм Кейлъб.

Сядам срещу Брусар и му се усмихвам дружелюбно. Не е лесно, когато си изправен лице в лице с терорист, който ти е и съгражданин, нищо че не е пряко отговорен за нечия смърт. Само че трябва да го направя. През годините съм разпитвал много хора в стаи, досущ като тази. Гневни мъже, застреляли приятелките си. Смазани от живота майки, пребили децата си. Извратени типове, на които им доставя удоволствие да преследват и нападат жени.

Никой от тях обаче не е бил член на терористична организация или участник в заговор, който може би още не е приключил.

Отначало Брусар ме поглежда гневно. Предпазливо.

— Да караме поред — казвам. — Искаш ли да ти сваля белезниците?

Това определено не го е очаквал.

С ясното съзнание, че ни наблюдават, аз се обръщам, поглеждам към огледалото, и отправям умолителен поглед към Кънингам да прати някой да отключи белезниците.

— Разбирам какво се опитваш да направиш — ухилва се Брусар. — Класическата глупост с доброто ченге и лошото ченге. След малко ще ми предложиш вода и храна. Опитваш се да се сближиш с мен, за да проговоря. Е, няма да стане.

Свивам рамене.

— Умно, Реджи. Обаче ще те изненадам. Аз не съм ченге.

— Да не си адвокат? — пита той. — Служебен защитник?

— Не и не — отговарям. — Просто правя услуга на приятел от полицията. Местен, като теб… и като мен. Тия дни работя като готвач.

Той ме гледа с подозрение.

— Сериозно?

— О, съвсем сериозно — уверявам го. — Изкарах известно време в „Бренанс“, после в „Командърс Палас“, после в „Готро“… Учим се от най-добрите, нали така?

Той пита:

— А сега къде работиш?

— Имам си каравана за бързо хранене — споделям. — Постоянно се местим из града, казва се „Готвачът…

— … убиец“! — възкликва той. — Ти си оня тип с караваната за сандвичи, да, чувал съм те. — Поглежда към огледалото. — Какво правиш тук, човече?

— Както споменах, правя услуга на стар приятел — отвръщам.

Вратата се отваря и влиза един строен федерален агент с гневно изражение, който отключва белезниците на Брусар, без да продума, а после излиза и затръшва вратата след себе си. Брусар започва да разтрива китките си и въздъхва.

— Така е по-добре, благодаря — казва той. — И каква услуга му правиш?

— Просто се опитвам да помогна и на него, и на ФБР да разберат какво стана тази сутрин, но, между нас да си остане, външните идея си нямат за нищо.

На лицето му изплува лека усмивка, но той не сваля гарда.

— Я ми помогни да реша един спор — подканвам го. — Кой прави най-доброто гъмбо в областта? Според един приятел е „Талбътс“. Аз обаче се кълна в гъмбото на „Мама Гери“.

Очите му светват заради въпроса, точно както си помислих, че ще стане.

— То е като да обичаш едното си дете повече от другото. Не може. Откъде знаеш, че съм…

— Познах, че си местен по акцента — обяснявам, като се старая гласът ми да си остане спокоен и безгрижен. — Веднага мога да позная друг син на Луизиана, като го видя. Трябва да се подкрепяме. Тукашните сме специална порода.

— Напълно си прав.

— Точно това не разбират костюмарите — отбелязвам, като се опитвам да мисля за този добродушен човек пред себе си, а не за участието му в онова, на което станах свидетел тази сутрин. Кръвта. Писъците. Прекършените тела.

Продължавам:

— Идват тук и си мислят, че знаят всичко. Обаче само объркват нещата. Ако питаш мен, това съсипва града ни. Не ураганите. Хората. Външните. Онези, които нямат място тук.

Брусар започва да кима.

— Амин, братко. Тъй си е.

— Сега, разбирам защо това те ядосва, Реджи — не спирам. — Истината е, че и мен ме дразни. Когато дойдат външни хора и се опитват да ни омаят, да ни вземат онова, което прави Ню Орлиънс специален. Разбирам го. Но…