Джеймс Паттерсон - Готвачът

Млъквам за малко, за да се почеша по главата, все едно се опитвам да се сетя за някой отговор от кръстословицата в днешния „Ню Йорк Таймс“. — Това, което обаче не проумявам, е как можа да се поддадеш на приказките на човек като Били Нийдъм.

Следя реакцията му отблизо. Той не признава нищо. Но и не отрича нищо.

Напредвам.

Съвсем малко, но знам, че напредвам.

— Работил си в ресторант за морски дарове на крайбрежието в Бюръс — казвам. — Нали така? Докато преди две години не се появил нов инвеститор и съкратил куп народ. Най-вече дългогодишните служители. Сигурно хич не ти е било леко, Реджи. Но знаеш ли кой е бил този инвеститор?

Той се усмихва широко, но неловко.

— Стига де, човече, господин Нийдъм няма нищо общо с това. Той обича този град и го е грижа за нас. Поднасяш ме!

— Реджи, моля те, точно ти… Били Нийдъм твърди, че обича града и хората като теб, но стане ли дума за бизнес, парите са на първо място. Той е откупил ресторанта. Изчакай малко и ще ти донеса копията от договорите. Подписът му се мъдри на всеки документ. Предал е и теб, и приятелите ти, и колегите ти. И когато е дошло време да се възползва от вас, изобщо не се е поколебал, дори за секунда.

Усмивката е изчезнала. Аз засилвам натиска.

— Ти си бил от шофьорите на трактори — продължавам. — Но нещо се е случило. Тракторът ти е угаснал, бил е блокиран или може би… може би си променил решението си. Видял си всички онези изплашени туристи, всички онези хора, хукнали да бягат, и не си могъл да го направиш. Не си могъл да сториш онова, което Били е поискал от теб, да се врежеш в тълпата и да избиеш десетки невинни.

Брусар отново се обажда:

— Поднасяш ме. Аз… аз щях да го направя, обаче онези от платформата ми скочиха. Такъв беше планът. Просто не успях да го изпълня.

Пресягам се за папката и я дръпвам бавно към себе си.

— Реджи, нали знаеш онази приказка за плановете? Че карат Господ да се смее. Планове, казваш. Е, какво планира за сестра си Грейс и дъщеря й Мелиса?

Той замръзва, вперил поглед в папката.

— Да не си посмял — почти прошепва. — Да не си посмял.

Аз бавно поклащам глава.

— Предупредил си ги, нали? Казал си им да стоят далече от Френския квартал днес. Да не ходят на парадите. Да си стоят вкъщи. Но нали знаеш какви са децата… не слушат. Обещават ти едно, а после се измъкват навън и се надяват да не ги хванат. Но понякога ги хващат…

Отварям папката и я завъртам така, че Реджи да може да види какво има вътре: цветна полицейска снимка на тясна улица, пълна с боклуци — мъниста, цветя, празни бутилки, а на преден план — малка фигурка, покрита с жълто одеяло и множество жълти триъгълници с числа за маркиране на улики, пръснати около нея.

Брусар не продумва, но простенва тихо, отчаяно. Затварям папката.

— Били те е използвал — казвам. — Използвал е и теб, и останалите, а ние се опитваме да го намерим, Реджи. Преди да успее да използва някой друг. Преди да избие и други… като племенницата ти.

Още стонове.

— Реджи, къде е той?

Стонове.

— Реджи… моля те… помогни ни. Къде е той?

По бузите му се търкалят сълзи, той поклаща глава и отронва:

— Не знам. Не знам, честна дума…

— Реджи, полицията — съзнателно не споменавам ФБР — претърси ресторантите му, склада, дома му… Трябва да има къде другаде да се скрие. Нали така? Трябва да има място, за което не знаят.

Той кима.

— Мелиса… Мелиса…

Протягам ръка и докосвам леко неговата.

— За Мелиса е твърде късно. Съжалявам, Реджи. Но можеш да помогнеш да спасим други. Ти не си наранил никого, просто си се замесил в кашата… Сега имаш шанс да оправиш нещата.

Той се разхлипва, но съумява да каже:

— Има едно място… до Шрийвпорт… Някакъв ловен комплекс… Там се упражнявахме… Там планирахме…

— В Боужър, нали? — уточнявам. Сещам се как Били ми разказа, че преди година водил Дейвид на лов в Боужър.

Лукаво копеле , мисля си. Да ме насочи към братовчед си…

Брусар кимва.

— Били се беше настанил там, в едно бунгало… През нощта ни обясняваше какво трябва да направим, за да спасим Ню Орлиънс…

Той свежда глава.

— О, мили боже, моля те, прости ми.

Аз ставам и излизам с папката под ръка.

Помещението до стаята за разпити е доста по-претъпкано, отколкото беше, когато излязох от него, но Кънингам е първото познато лице, което виждам. Мушвам му папката в ръцете.

Питам го:

— Момиченцето още ли не е идентифицирано?

Изражението му подсказва, че се бори със силни емоции.