Джеймс Паттерсон - Готвачът

Живея в Ню Орлиънс, откакто съм се родил. Преживял съм бунтове. Преживях Катрина.

И никога не съм виждал нещо подобно.

А ако Били не ме е излъгал, значи има още.

Макар засега всичко да изглежда спокойно, тази мисъл ме изпълва с ужас.

— Нали си носиш ключовете? — пита Ванеса, когато най-сетне стигаме до алеята към къщата. — Или и тази ключалка ще счупиш?

Усмихва се и ме докосва по рамото. Съвсем незначителен жест, но след преживения ден за мен значи всичко.

— Ако ще се лигавите — отбелязва Марлийн, — аз ще спя на хамака в задния двор. За днес се измъчих достатъчно.

Отварям вратата и се насочваме право към дневната, където и тримата се тръшваме на дивана.

— Да пуснем ли новини? — пита Ванеса и се протяга уморено. — Да чуем какво казват?

Марлийн скача на крака. Само че тръгва към масичката с алкохола, а не към телевизора.

— Аз имам по-важен въпрос — казва тя. — Какво ще пиете?

Докато ни забърква напълно заслужени олдфешъни с двайсетгодишното ми уиски „Лагавулин“, аз включвам телевизора.

По всеки канал текат репортажи за атаките. Журналистите описват събитията, като размахват драматично ръце и сочат разкъсаните платформи и тракторите зад полицейските барикади. Мъгляви кадри, снимани с телефон, показват пищящите тълпи, а на едно видео се вижда човек в костюм на Арлекин, който върви спокойно и стреля по околните, докато в един момент сам не пада прострелян. Интервюират най-различни свидетели — туристи, полицаи, местни жители, — които разказват какво са видели със сълзи в очите и разтреперани гласове. Обичайните телевизионни коментатори правят паралели между днешните атаки, бомбата, взривена по време на Бостънския маратон през 2013 година, масовата стрелба в Лае Вегас от 2017 година и 11 септември.

Не мога да слушам това. Не сега. Още не. Може би никога.

— Някой има ли нещо против да го изключа? — питам.

Насочвам дистанционното към телевизора, без да дочакам отговор, и в същия момент телефонът ми иззвънява.

Поглеждам екрана и виждам друг непознат номер, започващ с 504.

Боже мой, дали пак е Били?

Вдигам нервно, после издишвам поетия въздух.

— Руни, Кънингам е — чувам изморения му глас. — Къде си? Добре ли си?

— Здрасти, шефе. Държа се. Тъкмо се прибрах вкъщи. Получи ли ми…

— Затова се обаждам — прекъсва ме той. — Колко бързо можеш да стигнеш до Пончартрейн Парк? Аз съм с Морган и отбора му звездни безделници. Искаме да дойдеш. Веднага.

— Ще ми отнеме известно време заради блокадите — предупреждавам.

— Няма страшно — отвръща той. — Ще дойде да те вземе кола.

Федералната сграда „Алфред Дж. Льомон“ — офисът на ФБР в Ню Орлиънс, е грозна бетонна кула, скътана в покрайнините на града близо до брега на езерото Пончартрейн.

През годините съм работил по няколко случая съвместно с ФБР, но никога не съм стъпвал в офиса им. Не че не съм искал. Никога не са ме канили. До днес.

Сградата е монумент на закона и реда, на мира и прогреса, но моето настроение се разваля в мига, в който престъпвам прага, когато виждам специален агент Морган да стои пред някаква конферентна зала и да говори с жена в яке на Департамента за вътрешна сигурност.

— Морган! — провиквам се. — Копеле такова, за всичко си виновен ти! Идиот такъв! Морган! Поднесох ти всичко на шибан поднос, а ти въпреки това допусна атаките!

Агентът се обръща към мен с поглед, пламнал от гняв и ярост:

— Какъв поднос, Руни? А? Какъв шибан поднос? Ти реши да гониш някакъв клет сирийски мияч на чинии. Пробута ни почти неграмотен член на Арийското братство, който не ни каза нищо, което вече да не знаем… После се вторачи в Дейвид Нийдъм… Грешният Нийдъм! Имахме стотици сведения! Стотици! А от централата не спряха да ни обещават да помогнат с някакви глупости по тайните канали… което така и не се случи.

— Можехте да направите повече!

— Всички можехме да направим повече… всички… Ей богу, какво трябваше да направя аз? Да зарежа всичко и да слушам теб… готвач на аламинути? Разжалван детектив?

Той влиза с гръм и трясък в залата, а след него един по един започват да се точат други — щатски полицаи, хора от Националната сигурност, още федерални агенти, полицаи от нюорлиънската полиция и Кънингам, който ми кима да вляза с него.

Иска ми се да се прибера при Ванеса и, да, дори при Марлийн.

Обаче се стягам и пристъпвам в залата.

Докато успея да се промъкна в препълненото с хора помещение, остава място само в единия ъгъл, където се присъединявам към другите, които не са достатъчно високопоставени да се наредят около масата. Познавам едва около четвърт от присъстващите — местни, щатски и общински полицаи, — а Морган дава начало на доклада с подробности как се опитват да намерят Били Нийдъм. Негови снимки се показват по всички телевизии и по интернет. Служебният и домашният му телефон се подслушват… Понеже той сигурно ще опита да ги използва, мисля си аз иронично. Кредитните му карти се следят и всяко използване на някоя от тях ще бъде съобщавано. Всеки човек, някога работил или все още работещ за Били, се разпитва. Всяка недвижима собственост, която Нийдъм притежава, е претърсена и поставена под наблюдение.