Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Прибери се у дома, Кейлъб — заръчва ми Кънингам. — Прибери се. Аз ще ти се обадя, когато федералните сгащят Нийдъм. Ако имаме късмет, Били ще се опита да избяга, докато го арестуват… от военен хеликоптер на хиляда и петстотин метра във въздуха.

Проправям си път през тълпата пред сградата и се чудя как ще стигна до вкъщи, когато чувам свенлив женски глас:

— Господин Руни, моля ви, може ли да поговорим? Господин Руни? Моля ви.

Обръщам се и замръзвам от шок.

Жената е Рима Фарзат, вдовицата на Ибрахим Фарзат — сирийския бежанец, мияча на чинии, когото преследвах и който умря мъчително след изтезания.

Рима е облечена скромно, както и преди — черен панталон и черна блуза, с покрита глава, — но изглежда смалена и изтощена.

— Да, госпожо Фарзат — отвръщам и отстъпвам по-далеч от тълпата репортери и зяпачи. Спомням си последната ни гневна среща, която завърши, когато Рима ме напръска с лютив спрей.

Тя се оглежда и казва тихо:

— Аз… дължа ви извинение. Съжалявам за това, което направих.

Аз слагам ръка на сърцето си.

— Моля ви, госпожо Фарзат, няма нужда да се извинявате. Аз съм този, който съжалява. Съжалявам, че се държах така арогантно с вас, особено в подобен момент. Не трябваше да го правя.

Тя кимва и прехапва долната си устна.

— Аз… не съм единствената, която ви дължи извинение. Прачичо ми Салил ел-Шариф от „Кресънт Кеър“… той…

Кимам. Човекът, който се опита да ме разкъса с едрокалибрени куршуми, докато ровех за информация, свързана със съпруга й.

— Опитвал се е да ви защити, нали? — питам.

Тя кимва. Мисля си за нея, за тялото на нещастния Ибрахим и за пресилената реакция на чичо й, и почти чувам щракването в ума си, когато всички парченца от мозайката попадат на местата си.

— Съпругът ви… Убиха го Били Нийдъм и екзекуторите му, нали?

Тя не продумва, но тъжните й очи ми казват всичко, което ми е нужно, за да продължа.

— Убили са го, защото Били е открил, че съпругът ви е информатор. На ФБР, прав ли съм?

Тя скръства ръце и кимва с горчивина.

— Ибрахим… не беше особено добър съпруг. Но се опитваше да стане по-добър човек тук, в Америка. Разбра за този мъж, Нийдъм, и за заговора му, и отиде във ФБР. Казах му да не го прави, повтарях му го отново и отново. Защо да рискува живота си за тази страна, която ни трови с интервюта и проверки на миналото… и ни посреща с омраза и подозрение? Какво дължеше той на Америка след начина, по който тя се отнесе с него?

Още едно парче от мозайката попада на мястото си. Когато семейство Фарзат попадна в полезрението ни за пръв път и ги разследвахме, пратихме информацията за тях на Департамента по вътрешна сигурност, а оттам ни отвърнаха, че семейството е проверено и няма подозрения за връзки с терористични организации.

Разбира се, че няма да има подозрения — Ибрахим е работел за нас, бил е един от добрите. А „Кресънт Кеър“ се оказва чиста фондация. Просто се е замесила с не толкова чисти хора.

Рима въздъхва.

— Съпругът ми беше упорит. Настояваше, че въпреки недостатъците си, тази страна е хубаво място, че той ще й помогне да стане още по-хубаво… и след всичките му усилия… го убиха. Убиха го брутално.

Аз подемам:

— Когато се опитах да ви разпитам…

— Не знаех какво да мисля. Дали сте от ФБР и душите около мен? Дали сте от бандата на онзи Нийдъм и искате да ме нараните? Затова ви описах на прачичо ми и когато отидохте там…

— Мислел е, че ви защитава — довършвам.

— Да, а сега се крие. Страхува се, че ще го арестувате.

Над тъмната гладка повърхност на езерото Пончартрейн проблясват светкавици, които прорязват плътния мрак на облаците.

Казвам:

— Предайте му, че съжалявам и че що се отнася до мен, е в безопасност.

Въздухът се разцепва от гръмотевица. Рима се изсмива горчиво.

— Безопасност ли? Дали някога изобщо ще бъдем в безопасност?

Ще ми се да знаех отговора на този въпрос.

Наистина.

Вземам такси до дома си в Треме, където заварвам Ванеса заспала на дивана и не намирам никаква следа от Марлийн. Телевизорът е включен на канал с класически филми и в момента излъчва някаква черно-бяла лента със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн. Поглеждам сладкото спящо лице на Ванеса.

Когато се виждахме през последните няколко дни, това съвършено лице под русата коса изглеждаше изплашено, гневно или объркано. Но сега, въпреки че е минала през раздяла със съпруга си насилник и е оцеляла след терористична атака, чертите й изразяват покой и любов.