Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Още не, но ще открием семейството й… Божичко, Кейлъб.

— Бог го нямаше в онази стая — казвам. — Но имаше много вина. Само се надявам семейството й да ни прости за онова, което й причинихме, да използваме така тялото й. Чу ли го какво каза за ловния комплекс?

Друг глас се обажда:

— Чух го, намерих го, сега се готвим да го ударим.

Отново пламвам от гняв и омраза, когато виждам специален агент Морган да си проправя път през блъсканицата.

— Чакай малко — спирам го. — Трябваше да знаете за ловния комплекс в Боужър. Мислех, че вие, клоуни такива, сте претърсили всичките му имоти.

Морган изглежда ядосан. Голяма работа. Той казва:

— Заблудиха ни. Онова място не беше споменато в последния списък с недвижима собственост… Преди три години дарил земята и сградите на някакво природозащитническо дружество. Беше грешка.

Кънингам застава до мен, сякаш да се погрижи да не замахна срещу арогантния федерален агент.

— Да, по грешките сте направо експерти — натъртвам. — И грешки правите, и хора допускате да умират… Кога тръгваме?

— Ние? — пита Морган, все така ядосан. — Какво имаш предвид с това „ние“?

— Не ме баламосвай — предупреждавам аз. Повишавам тон и всички в препълненото с хора помещение поглеждат към мен. — Ако ще удряте комплекса, идвам и аз.

Морган свива устни и казва:

— Началник Кънингам?

— Тук съм.

— Този човек служител ли е на органите на реда в града?

— Не.

С остър, подигравателен тон Морган заявява:

— Съжалявам, Руни. Операцията ще се осъществи в рамките на петнайсет минути и не планираме кетъринг. Разкарай ми се от пътя.

Опитвам се да го ударя, но Кънингам и още няколко души ме удържат.

Няколко минути по-късно Кънингам ме изпраща от федералната сграда, а аз го питам с горчивина:

— Защо си тук? Защо не тръгна с федералните?

Той отговаря с изморена въздишка:

— Мразя хеликоптери. Нека федералните да оберат лаврите. Освен всичко друго съм изморен до смърт, Кейлъб. Нали можеш да си представиш какво е да си скрит в платформа за Марди Гра, свит надве, без да можеш да мърдаш, да вдишваш дизелови изпарения…

Стигаме до вратата. В мрака се виждат проблясъците на светкавици. Пред сградата са се скупчили репортери и оператори.

Кънингам казва:

— Не започвай да ми крещиш, като го чуеш, но вината не е изцяло на Морган.

— Да бе, не е!

Бившият ми шеф ме потупва по рамото.

— Помниш ли първия път, когато ти споделих за какво става дума? Докато си миеше караваната на улицата? Споменах ти, че се водят много срещи на високо ниво тук и във Вашингтон. Че случаят е от значение за международната сигурност. Е, разбрах от един от местните федерални агенти, че… от Вашингтон са прецакали Морган, и то много.

— Как?

Кънингам потърква лице с ръка.

— Ами било е свързано с международната сигурност. От ФСБ са се обадили на момчетата в централата на ФБР.

— Кой?

— ФСБ — повтаря той. — Руската шпионска служба, която замени КГБ. По някакъв начин научили за тукашното разследване и казали на ФБР, че разполагат с надеждна информация, която ще им предадат. Имайте търпение, ще ви помогнем , обещали руснаците.

Аз се намесвам:

— И се оказало, че не разполагат с нищо.

— Нищичко — отвръща той. — Шефовете на Морган не искали той да продължи с разследването… предпочитали да изчакат руснаците да разкрият сведенията си, да ни помогнат да разкрием заговора, за да си получат ФБР заглавията за това как отношенията между Щатите и Русия се затоплят и прочее глупости. Ето защо забавили Морган, а вчера иванушките се обадили и изтърсили: Ами извинявайте, но нямаме с какво да ви помогнем.

Чувствам се изморен, смачкан и предаден. Всички загинали и ранени по улиците… Можело е да бъде предотвратено. Ако не се бях впуснал след грешния Нийдъм. Ако Морган не се беше държал така безгръбначно с шефовете си. Ако старият ми началник беше показал среден пръст на ФБР и им беше заявил, че ние ще свършим работата.

Твърде много „ако“.

Кънингам леко ме удря по гърба.

— Между другото, Кейлъб, Бордът за разглеждане на случаите с прилагане на сила заключи, че си постъпил основателно и изчисти името ти. Забравих да ти го кажа в цялата тази лудница. Но ако искаш да се върнеш в полицията, не е късно…

Гласът му заглъхва, докато се опитвам да схвана какво ми говори, но новината не успява да ме развълнува. На фона на всичко останало тя просто изглежда незначителна. Частица от мен обаче се радва, че съм оправдан.