Джеймс Роллинс - Последната одисея

Войната.

Бих предпочел като ратай в чужбина на друг

да робувам в служба на някой бедняк, вместо

над цялата гмеж от покойници тук да царувам.

Сянката на Ахил е „Одисея“ [3] „Одисея“, ХI:489–491. Превод Георги Батаклиев — Б. пр.

Щастливци са онези,

които се вслушват в думите на мъртвите.

Леонардо да Винчи

10 декември 1515

Рим, Италия

Художникът се наведе към отрязаната глава. Зловещата украса беше набита на кол на масата в ателието му, идеално осветена от лъчите на утрото. Всъщност той беше избрал този апартамент на Белведере именно заради чудесната светлина. Вилата се намираше в пределите на Ватикана, върху земя, която беше смятана за свещена. Въпреки това, без изобщо да трепне от колебание, той вещо сряза бузата на мъртвото момиче. Горката девойка си беше отишла преди седемнайсетия си рожден ден.

Несъмнено трагична участ, но именно тя я правеше отличен екземпляр.

Той оголи фината мускулатура под кожата и присви очи към деликатните нишки, които минаваха от скулата надолу към крайчеца на отпуснатите й устни. През следващия един час внимателно придърпваше мускулите с пинцети и наблюдаваше как бледите устни се движат в отговор на действията му. Спираше само колкото да нахвърля бързи скици на пергамент, записвайки всяко движение с бързи щрихи с лявата си ръка. Отбеляза едва забележимото раздвижване на ноздрите на мъртвото момиче, промените в очертанията на бузата, присвиването на долния клепач.

След като остана удовлетворен, изправи схванатия си гръб и отиде до триножника. Взе четка от конски косъм и се вгледа в лявата страна на недовършеното лице, завинаги застинало в три четвърти усмивка. Моделът не беше тук и той продължи да рисува по памет. Засега игнорира напълно падащите плитки и гънките на дрехата й. Вместо това топна четката в масло и поправи сянката под устната й, като използваше наученото току-що от дисекцията.

Отстъпи назад, доволен от постижението си.

„Така е по-добре… много по-добре“.

Преди дванайсет години, докато живееше във Флоренция, един богат търговец на име Франческо дел Джокондо му беше поръчал портрет на младата си жена, прекрасната и загадъчна Лиза. Оттогава той беше носил незавършения й портрет навсякъде със себе си — от Флоренция до Милано, а сега и в Рим. И още не беше готов да се раздели с нея.

Онова парвеню Микеланджело, който понякога делеше апартаментите му в Белведере, често осмиваше нежеланието му да довърши картината, като се подиграваше на посвещението му с пълната сила на младежката арогантност.

Това нямаше никакво значение. Погледна нарисуваните очи, които отвърнаха на погледа му. Студените утринни лъчи на слънцето се лееха през прозорците на втория етаж и караха кожата й да свети; ефектът се подсилваше от сиянието на гаснещите въглени в малката камина, която отопляваше помещението.

„Покрай всичко научено през годините те направих още по-изпълнена със смисъл“.

Но още не беше приключил.

Вратата на ателието зад него се отвори. Протестиращото скърцане на пантите му напомни за другите му задължения, за по-спешните поръчки, които за пореден път щяха да го откъснат от усмивката й. Пръстите му стиснаха раздразнено четката.

Единствено тихият, извинителен глас на чирака приглуши раздразнението му.

— Маестро Леонардо — каза Франческо. — Събрах всичко, което поискахте от библиотеката на двореца.

Той въздъхна, остави четката и отново обърна гръб на Лиза.

— Grazie, Франческо.

Докато Леонардо пристъпваше към дебелото си зимно наметало, окачено до стената, погледът на Франческо се спря върху наполовина одраната глава на работната маса. Очите на младежа се разшириха, лицето му пребледня и той предпочете да премълчи.

— Стига си зяпал, Франческо. Подобни гледки вече не би трябвало да те смущават. — Леонардо си сложи наметалото и тръгна към вратата. — Ако искаш да станеш майстор художник, трябва да търсиш знанието навсякъде.

Франческо кимна и последва Леонардо навън.

Двамата се спуснаха по каменните стъпала и излязоха на двора на Белведере. Моравата в средата му беше станала бяла и хрущяща от скрежа. Свежият въздух миришеше на пушек от дърва. Недовършените крила от двете им страни бяха покрити със скелета.

Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.