Джеймс Роллинс - Последната одисея

Ковалски си погледна часовника.

— Лошо. Можете да си играете на котка и мишка с руснаците и друг път. Трябва да слезем долу колкото се може по-скоро.

Усмивката на командира се превърна в намръщена гримаса.

— Позволете да ви напомня, че това е моят самолет. Вие сте просто пътници.

Самолетът се раздруса отново и този път Ковалски напълно изгуби равновесие. Дори Пулман се вкопчи в седалката от другата страна. Вече определено не се усмихваше.

— Бурята пред нас се превръща в истинско чудовище — напрегнато съобщи пилотът от кабината. — При това бързо. Всички да си закопчаят коланите.

Ковалски изгледа предизвикателно командира.

— Изглежда, че Майката природа току-що ви разжалва.

Пулман се намръщи и се обърна към тактическия координатор.

— Свържи се с другия самолет. Кажи им, че няма да има претърсване.

— Слушам.

Преди офицерът да успее да се обърне, Пулман добави:

— За всеки случай пусни редица шамандури от тук до брега. — Погледна Ковалски. — Може и да не останем във въздуха, но това не означава, че не можем да продължим да слушаме.

Ковалски сви рамене и мина покрай него.

„Хич не ми пука. Щом ти изнася, така да бъде“.

Седна тежко в седалката до Мария.

— Каква беше онази разправия отзад? — попита тя.

— Просто се погрижих да няма отклонения.

Тя се опита да погледне назад. Ръката й намери неговата и я стисна силно.

— Има ли вероятност за подобно нещо?

— Не и докато аз съм на пост.

Тя се обърна напред и въздъхна. Опита се да отдръпне ръката си, но той я хвана и я задържа. Кожата й беше гореща, но лицето й оставаше бледо. Ковалски с лекота разчете безпокойството и вината в очите й. Знаеше, че не бива да се опитва да я утешава и да я уверява, че приятелката й е в безопасност. Можеше да й предложи единствено фактите.

— Скоро ще кацнем — обеща той.

„Да се надяваме, преди да е станало късно“.

21 юни, 11:20

Ледник Хелхайм, Гренландия

Мак гледаше как Елена се строполява до реката, след като беше ударена в бъбрека от онова чудовище с безизразен поглед.

„Проклети копелета!“

Пристъпи към дупката в корпуса, готов да й се притече на помощ, да я защити.

Нелсън сложи ръка на рамото му.

— Нищо не можеш да направиш. — После сграбчи канадката му и го дръпна назад. — И като че ли ще си имаме компания.

Отвън някой извика нещо на арабски. В отговор щурмовият отряд се затича приведен към десния борд на кораба, като се насочваше към кърмата и носа. Един даде откос към дупката в корпуса, за да прикрива приближаването на останалите.

Джон изстреля и двата патрона по стрелеца. Онзи полетя назад, улучен в гърдите. Тялото му падна в реката. Джон се претърколи настрани миг преди куршумите на ответния огън да се забият на мястото, където беше току-що. Отърва се без драскотина и се озова до Мак и Нелсън. Стрелбата му беше принудила нападателите да напредват по-предпазливо.

Не че това щеше да им спечели много време.

— Трябва да се барикадираме някъде. — Нелсън посочи през тъмния трюм. — Може би в капитанската каюта.

При липса на по-добра идея Мак посочи с фенерчето и бутна приятеля си напред.

— Давай.

Тримата се втурнаха към носа. Тропотът на краката им се превърна в шляпане, когато стигнаха локвите масло на дъното на кораба. В отсъствието на картата течността отново беше станала черна.

Но това повдигаше друг въпрос.

— Тази гадост може би е запалима — предположи Мак, докато продължаваха напред. — Ако я подпалим, може да подейства като бариера и да ги пропъди.

— Или да ни убие — отвърна Нелсън. — Не забравяй, че корабът е дървен. Така че да оставим палежа като последно средство.

Докато геологът говореше, огромният глинен съд зад него изведнъж се освети в познатата зеленикава светлина. Тя светеше през пукнатините в стените и пробитата от чука дупка. Мак зърна в светлината някакви сенки, съпроводени от драскане на остри нокти по твърда глина.

Той спря и присви очи.

„Какво, по дяволите…“

Вътре определено имаше нещо. Но какво? Как беше възможно нещо да е останало живо след толкова много векове? Да не би по някакъв начин да е било запазено в гадното масло? Той си спомни падащите чукове. Представи си течащото масло, подобно на изтичащите води на родилка. Какво ли предстоеше да се роди?

— Стига си зяпал — изсумтя Нелсън. — Освети натам…

— Тихо — предупреди го Мак.

Късно.

Сякаш в отговор на Нелсън сиянието блесна по-ярко зад геолога и съдът се пръсна, освобождавайки съдържанието си. Подобно на някакво експлодиращо гнездо паяци, куп подобни на раци създания се разлетяха навън. Бяха стотици. Всяко беше с размерите на паница и имаше дълги членести крака. Те се понесоха слепешком във всички посоки, закатериха се по корпуса, по гредите, дори се гмурнаха в маслото. Докато се движеха, от ставите им изтичаше същата зелена течност, която бяха видели и в маслото, сякаш бяха задвижвани от отвратителната субстанция.