Джеймс Роллинс - Последната одисея

Въпреки това той не пусна тялото, докато се просваше по корем в маслото.

Джон последва примера му.

Мак се обърна към кърмата. Още стрелци влизаха през дупката и се разгръщаха. Джон се извъртя в опит да вдигне пушката.

— Недей — предупреди го Мак.

Гърмежите на автоматите бяха много по-силни от крясъка на Нелсън отпреди малко — и предизвикаха много по-бурна реакция. Навсякъде глинените съдове се затресоха заплашително и започнаха да се пръскат един след друг, освобождавайки скритите в тях чудовища.

Бронзовата маса защъка яростно на членестите си крака към новопристигналите. Зелената течност блесна в златисти пламъци. Паникьосани от гледката, нападателите откриха огън по механичната орда, която в отговор им се нахвърли още по-ожесточено. Създанията напредваха към тях по всяка повърхност и едно през друго, устремени към целта си.

„Привлича ги шумът…“

Едва сега Мак осъзна, че бронзовите раци нямат очи. Бяха слепи и явно реагираха на звук. Погледна назад към капитанската каюта. Създанията там също бяха чули суматохата и се завтекоха на златисти огнени потоци по стени и греди към гърмежите и писъците. Едно изгуби опора над тях и падна в локвата. Пламъците му угаснаха в мига, в който достигнаха маслото.

Мак най-сетне пусна тялото на Нелсън, обхванат от чувство за вина и мъка. Побутна Джон към тъмното помещение. Това беше единственият им шанс да стигнат до убежището. Двамата скочиха на крака и се затичаха приведени към вратата.

Мак стигна пръв, махна на Джон да влиза и взе фенерчето. Погледна назад през трюма, който сега беше осветен в адско сияние, подчертавано от проблясванията на изстрели. Онези от нападателите, които бяха влезли в кораба, сега се мятаха и крещяха. Телата им бяха покрити с бронзови раци, които забиваха в тях острите си крака. Плътта им гореше и пушеше; кръвта кипваше във вените им.

Ужасен и отвратен, Мак се оттегли в студената тъмна кабина. Миг преди да затвори вратата един огромен съд от лявата му страна — два пъти по-голям от останалите — се пръсна и от него се появи нещо масивно. Мозъкът на Мак се опита да проумее движещите се бронзови плоскости, пълната с остриета паст, от която бълваше огън, подобните на бутала крака.

Джон го издърпа назад и затръшна вратата, закривайки адската гледка, след което дръпна бронзовото резе. Чудовищата останаха от другата страна.

„Не, не чудовища“.

Джон срещна погледа му и ги назова.

— Туурнагак.

Мак кимна. Наистина бяха такива.

Демони.

11:40

Елена се беше сгушила на дъното на зодиака. Понтонната лодка се беше отделила от брега и стоеше неподвижно в течението. Тя погледна назад и потръпна, но не само от студа.

Древният кораб гореше. Пушекът закриваше гледката, дълбоко в сенките танцуваха пламъци. По-наблизо тънки огнени ивици изтичаха от останките, вливаха се в потока разтопена вода и образуваха покрай брега пламтящи салове, които протягаха огнени пръсти към тях.

Жената на носа излая заповед на кормчията. Той кимна и обърна зодиака. Не можеха да рискуват пламъците да ги достигнат. Силната топлина вече разтопяваше леда над главите им. Заваля дъжд от древни ледникови води, но вместо да угаси пламъците, той сякаш ги подклаждаше още повече.

Ледникът Хелхайм вече реагираше на горящата в сърцето му киселина. Ледът се напукваше навсякъде около тях. Кормчията явно усети, че тунелът може да се срути всеки момент, и увеличи скоростта.

Елена се взираше назад, докато лодката вземаше един завой. Преди древният кораб да изчезне от погледа й, видя как нещо излиза от пушека. Елена се замоли това да е Мак, да е оцелял по някакво чудо. Но вместо това от дима изникна чудовище, чието червеникаво туловище светеше от горящия в него огън. Елена зърна нещо като рога — и в следващия миг чудовището изчезна зад завоя.

Елена се обърна и обгърна коленете си с ръце.

Чувстваше тялото си като пълно с олово след шока и ужасите от последните няколко минути.

Малко по-рано, докато товареха картата на лодката, беше чула крясъка на Нелсън. Всички погледи се бяха обърнали към зловещата светлина в трюма на кораба. Водачката на отряда мълчаливо беше посочила към кораба и хората й се втурнаха през дупката в корпуса. После се чуха глухи изстрели.

Елена беше запушила ушите си, представяйки си Мак, Нелсън и Джон.

После започнаха писъците.

Дори дланите й не можеха да заглушат ужаса в онези крясъци. Един от стрелците се появи от трюма и рухна на колене пред дупката в корпуса. Изглеждаше така, сякаш беше облякъл пламтяща бронзова броня, но плоскостите й се движеха и забиваха в тялото му, като разкъсваха неопрен и кожа. От разрезите бликна кипнала кръв. Тялото му се изви жестоко назад с пукане на прешлени и кости — и експлодира, разпръсквайки почерняла плът и ярки пламъци.