Джеймс Роллинс - Последната одисея

И двете бяха прекрасни и убийствени.

Пронизителният поглед на жената се спря върху Елена.

— Къде е? — попита тя.

— За какво говорите?

Водачката на отряда посочи кухината в картата, в която доскоро се намираше сребърната сфера на астролабията. Бронзовите зъбни колела в празното гнездо блестяха ярко. Елена си ги представи как завъртат астролабията подобно на стрелките на сложен часовников механизъм.

— Къде е Ключът на Дедал? — попита жената.

„Ключът на Дедал?“

Елена остави объркването да се изпише на лицето й, за да подсили лъжата й.

— Не зная за какво говорите. Това е всичко, което намерихме.

Водачката се изправи и даде заповед на арабски на някой зад нея.

Елена различи една дума. Таелимуха. Което означаваше „дай й да разбере“.

Тя се обърна и видя едрият мъж да стои зад гърба й. Дори не го беше забелязала да слиза от понтонната лодка. Мъжът се извисяваше повече от два метра и очевидно страдаше от някаква генетична форма на гигантизъм. Цялото му лице беше в бръчки и белези. Челото му беше ниско и дебело. Очите му бяха мъртвешки и студени като на син кит.

Мъжът сви ръка в юмрук и фрасна Елена.

Тя извика и се строполи на земята. Острата болка прониза цялото й тяло и спря дъха й. Сълзите, които се беше опитвала да задържи, опариха бузите й.

Жената погледна надолу към нея.

— Недей да лъжеш повече.

После посочи кораба и излая на арабски на хората си — достатъчно силно, за да може Елена да разбере ясно заповедта й.

— Намерете ключа. Избийте всички.

21 юни, 11:18

Във въздуха над Датския проток

Прекадено нервен, за да седи на едно място, Ковалски крачеше напред-назад в самолета. Това беше четвъртото му ставане за последните двайсет минути.

Накрая стигна до „стелажите за вино“ в задната част, на които бяха подредени цилиндрични радиоакустични шамандури. Облегна се на подобния на многоцевна картечница механизъм, който изстрелваше шамандурите в морето, за да помагат на патрулния самолет да следи руските подводници в района. Потупа с пръст гнездото за зареждане. Другата му ръка, която още беше в джоба на дългото му кожено палто, си играеше с целофана на кубинската пура.

„Може и да не ме хванат, ако запаля за едно-две дръпвания…“

Наоколо нямаше никого. Големият самолет имаше екипаж само от девет души, като всички бяха на носа. Всички бяха заети с мониторите си и в самолета цареше потискаща тишина, която само опъваше нервите му.

Видя командира да излиза от вратата в другия край и да върви към наблюдателните станции в средата на борда. Спря, каза нещо на Мария, която седеше със закопчан колан до един от двата наблюдателни прозореца, и се разсмя на отговора й. Ръката му се задържа прекалено дълго върху облегалката на седалката й.

Ковалски усети как по врата му плъзва гореща червенина.

Командирът беше млад, усмихваше се често и приличаше много на Том Круз в „Топ гън“.

Извади пурата от джоба си и тръгна към носа.

Мина покрай секциите на радиоелектрониката и средствата за борба с подводници. Срещна се с командира при редицата от пет седалки покрай левия борд, където четирима мъже и една жена бяха наведени над различни светещи екрани и следяха високотехнологичния радар за многоцелево търсене APY-10 и електронното устройство за заглушаване ALQ-240.

По-рано, когато научи, че Ковалски е служил във флота, тактическият координатор на групата се беше опитал да му обясни част от оборудването и способностите му. Ковалски едва успя да разбере една дума от три. Това му напомни колко старо морско куче е всъщност. Очевидно модерното военно дело го беше задминало сериозно.

Командирът му кимна.

— Тъкмо дойдох да ви кажа, че кацаме след десет минути и е най-добре да седнете при доктор Крандъл и да закопчаете колана си. Ще ни раздруса здравата при брега.

Боговете сякаш го чуха — в същия миг самолетът се разтресе. Ковалски запази равновесие, като се вкопчи в една облегалка. Командирът като че ли остана на крака, като просто се усмихна по-широко.

„Копеле…“

— Както казах — предупреди командирът, — време е за коланите.

Ковалски се изправи и понечи да мине покрай него, когато тактическият координатор завъртя стола си и свали големите си слушалки.

— Командир Пулман, току-що получих съобщение от друг „Посейдон“ на път към Рейкявик. Уловили са сигнал на перископска дълбочина покрай брега пред нас. Но тъй като бурята наближавала и морето било пълно с парчета лед, изгубили сигнала, без да могат да го идентифицират напълно. Искат да прелетим над района, преди да кацнем.