Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Ще го направя — каза Елена. — Не че имаме особен избор. Могат да ни видят сметката с лекота, стига да поискат.

Нелсън кимна.

— Нямаме огневата мощ да ги спрем.

Мак се обърна, за да бъде с лице към тях.

— Този атлас или както там се нарича е единствената причина да не стрелят безогледно. Очевидно не искат да го повредят. Но щом се окаже в ръцете им…

— Всички уговорки отпадат — довърши Елена.

— И все пак можем да спечелим малко време — каза Нелсън. — Всяка минута, през която още дишаме, е шанс за нас. Иначе сме мъртви.

Мак се замисли над думите му. Ако не друго, нападателите като че ли искаха Елена, може би заради знанията й или заради това, че беше дъщеря на сенатор и смятаха да я използват като заложник. Така или иначе, ако нещо се оплескаше, тя можеше и да остане жива. Пък и Мак не се сещаше за някакво друго решение. Особено когато всичко се случваше толкова бързо. И може би Нелсън беше прав. С допълнително време можеха и да измислят нещо.

— Имате десет секунди! — прогърмя високоговорителят.

Добре, определено им трябваха повече от десет секунди — но всяко нещо с времето си.

— Добре — отстъпи Мак. — Да играем по свирката им.

„Засега“.

11:12

Елена помъкна с мъка кутията към брега на реката. Голямата карта тежеше поне трийсет или трийсет и пет килограма, прекалено много, за да се справи сама, така че Нелсън се беше съгласил да дойде с нея. Въпреки обзелия я ужас част от съзнанието й продължаваше да мисли върху загадката.

„Атласът на бурите. Защо е наречен така? И откъде тези непознати знаят това име?“

Любопитството заглушаваше ужаса й — но само донякъде.

Когато двамата с Нелсън приближиха реката, трима водолази изникнаха в ледения поток с насочени към тях автомати. Отстрани на маските им имаше малки фенерчета, които блестяха ярко в сумрака.

Мъжът в средата тръгна към тях. Когато приближи достатъчно, даде знак с оръжието си на Нелсън и посочи древния кораб.

— Остави. Тръгвай.

— Добре, добре — промърмори геологът.

Елена и Нелсън оставиха кутията на скалистия бряг. Геологът я погледна разтревожено и отстъпи назад към тъмното укритие на кораба. Докато Нелсън се отдалечаваше, мъжът насочи автомата си към гърдите на Елена. Нямаше нужда да й казва да не мърда.

Елена замръзна, трепереше.

Един от нападателите, останал до прасците в реката, вдигна закрепената за китката му радиостанция към устните си. Елена чу нещо като арабски. Макар да владееше добре няколко диалекта, не успя да различи добре думите заради шума на водата.

В отговор на обаждането му двигателят на понтонната лодка вдигна оборотите си. Съдът се понесе напред, право към Елена. Когато приближи, тя преброи на борда й петима души. Всички бяха с водолазни костюми. Един беше при кормилото на кърмата. Двама се бяха облегнали на черните понтони, насочили напред автоматите си. Между тях на носа имаше двама по-различни. Същинска стена от мускули се извисяваше над по-дребна и слаба фигура с високоговорител в ръка.

Явно това беше водачът на отряда.

Когато носът на зодиака докосна брега, водачът захвърли високоговорителя и скочи грациозно на сушата. Едва сега Елена осъзна, че това е жена. Плътно прилепналият костюм не оставяше място за съмнения за пола й. Неопреновата качулка скриваше по-голямата част от главата й, но ако можеше да се съди по скулите, тъмните очи и кожата с цвят на карамел, жената трябваше да е от Близкия изток.

Елена погледна назад към древния кораб, после към картата.

„Затова ли тези хора, които несъмнено са от Близкия изток, знаят толкова много за това съкровище?“

Нямаше как да не се заинтригува от историческата загадка.

Без да каже нито дума, смуглата жена пристъпи напред, отпусна се на коляно и отвори кутията. Златото заблестя. Елена отново се загледа в картата. Тя като че ли се беше върнала в първоначалното си състояние. Мъничкият сребърен кораб се намираше в някакво пристанище на турския бряг. И докато гледаше надолу, Елена внезапно позна града.

— Троя — прошепна тя на глас.

Жената я погледна, леко наклони глава настрани и тъмните й очи проблеснаха.

— Явно онзи, който те е довел тук, не е сгрешил в преценката си.

Оценката не донесе особена утеха на Елена. Тя забеляза белега, който минаваше през долната устна на жената и продължаваше надолу по брадичката й, по гърлото и изчезваше под ръба на костюма. Не я правеше по-непривлекателна. В същото време Елена долавяше как от жената лъха осезаема заплаха, подобно на лъчението от златната карта.