Дуглас Кеннеди - Мираж

Сбогуването на Идир се изрази в кимване. Също и това на Имелдин.

— Готови ли сме? — попита Аатиф.

Беше мой ред да кимна. Секунди по-късно вече бях в колата. Трите жени се скупчиха край моя прозорец, а Аатиф затръшна вратата си, завъртя ключа в стартера и включи на скорост. Потеглихме с тласък. Очите ми срещнаха тези на Наима, която вдигна ръка и се опитваше да изглежда храбра. Разплаках се зад бурката. Дъщерята, която винаги съм искала. Дъщерята, която никога нямаше да имам. Възхитителното момиченце, което никога повече нямаше да видя.

Аатиф измина пътя до края на оазиса. Още веднъж погледнах назад към малкия участък що-годе плодородна земя сред огромния пясъчен вакуум. Целият им свят. За кратко време беше целият свят и за мен. А сега се налагаше да се справям с неприветливия свят отвъд него.

Колата мина с подскок под каменната арка, разделяща оазиса от пустинята. Аатиф издърпа лост и обясни:

— Четири по четири. Сега ще ни е нужно.

Поехме през пясъка, като следвахме дири от предишни автомобили. След минута протегнах врат и се опитах да зърна оазиса. Ала той бе изчезнал, бледата му стена бе станала невидима, сливаща се с безцветния хоризонт.

Купето на колата беше пълна скръб. Седалките бяха разкъсани, подът бе осеян с боклуци, предното стъкло бе покрито с пясък и мъртви мухи, пепелникът преливаше от угарки. Жегата беше убийствена. Смъкнах стъклото си. Оказа се сериозна грешка. Колата набираше скорост и навред хвърчеше пясък. Аатиф незабавно намали.

— Тук не е задължително да си с бурка — каза ми.

— Сигурен ли си?

— На мен не ми пречи. Особено след като нямам климатик. Ако искаш, свали и джелабата…

Посттравматичният ми стрес мигом ме настрои отбранително.

— Какво точно имаш предвид? — попитах.

Той се стъписа.

— Нищо обидно. Просто помислих, че ще ти е по-удобно с твоите дрехи.

— Къде бих могла да се преоблека тук?

Той спря колата, слезе, отиде отзад и извади торбата с изпраните ми дрехи, онези, с които бях намерена преди седмици. Донесе я до моята врата.

— Може да слезеш и да се преоблечеш зад колата. Аз ще се разходя да изпуша една цигара. Като си готова, повикай ме.

Изрече всичко това с тихия си равен тон.

— Благодаря ти — отвърнах и слязох.

Аатиф заобиколи колата и се отдалечи в пустинята да пуши. Облечен беше с широка риза и широк кафяв панталон, носеше сандали и прилепнало кепе на главата. Една минута го наблюдавах как върви напред, после спря и нито веднъж не се обърна да ме погледне. Бързо свалих джелабата и облекчението да се освободя от тежестта ѝ мигом се съчета с непосредственото излагане на наранената ми плът на сахарското слънце. За миг вече бях нахлузила ленения панталон и простичката бяла риза, които бях купила в Казабланка, после се провикнах, че съм облечена. Аатиф се обърна и бавно завървя към мен. В този момент ме обзе силна нервност. За пръв път, откакто се бях свестила насилена, пребита и полуумряла, се озовавах отново в ужасяващата шир на Сахара. Имах чувството, че е на път да ме погълне цяла, и се облегнах на вратата на джипа, заслепена от тежък пристъп на паника. В този момент приближаващият Аатиф разбра какво се случва и се затича към мен. Когато дойде задъхан и плувнал в пот, бях се вкопчила в дръжката на вратата, сякаш бе спасителен пояс в бурно море.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита ме той.

Кимнах.

— Може ли да хвана ръката ти?

Отново кимнах.

Той пое дланта ми, стиснала дръжката, а с другата си ръка подхвана десния ми лакът.

— Пусни се, моля те — каза. — Сега ще те настаня вътре.

Направих каквото искаше и само дето не се отпуснах безсилна върху него. Може да изглеждаше дребен и леко шишкав, но показа изненадваща сила, когато се наложи да откопчи пръстите ми от дръжката на вратата и да ме намести на предната седалка.

След като благополучно се озовах в колата, той отиде до багажника отзад и измъкна нещо. Върна се с бутилка вода, все още влажна, което ме накара да се зачудя дали нямаше някакво примитивно хладилниче отзад. Подаде ми я.

— Пий — поръча.

Изпих половин литър, преди да му я върна. Той отпи няколко глътки и отново ми я подаде.

— Трябва често да пиеш вода.

— Благодаря ти — промълвих. — Много ти благодаря. Прощавай, че ти се троснах така преди малко. Имах ужасно преживяване в пустинята.

— Знам. Идир ми каза. Ужасно. Много ми е мъчно за теб. Но…

Аатиф включи двигателя. Ситроенът оживя с окуражително ръмжене. Мъжът включи на скорост. Потеглихме. И той довърши изречението.