Дуглас Кеннеди - Мираж

Докато размишлявах за липсата на възможности пред мен, не преставах да въртя двата пръстена върху безименния пръст на лявата си ръка. И тогава ми просветна. Когато Пол ми направи предложението преди гри години — беше по време на романтичен уикенд в Манхатън, — заведе ме в „Тифани“ да си избера годежен пръстен и брачна халка. Току-що бе продал няколко литографии и настояваше да си избера много красив пръстен с диамант, както и халка от бяло злато. Заедно струваха седемнайсет хиляди долара. Възразих, че това е голяма сума, за да бъде похарчена за пръстени, а той подхвърли шеговит коментар към много изисканата и официална продавачка в смисъл „бъдещата ми съпруга прозира същността на нещата много по-добре от мен“. Видях я, че докато се усмихва любезно, преценява Пол с дългата му побеляла коса, кожено яке и черни дънки. Каза му, че е направил много елегантен избор, той шляпна пред нея кредитната си карта, а аз си помислих колко прелестно романтичен и импулсивен е моят човек с надеждата, че ще има сумата следващия месец, за да изчисти сметката (нямаше я).

Ала ето че сега имах на ръката си нещо стойностно, за което можех да спазаря добра цена. След като този шофьор отиваше в Маракеш, там все щях да открия сериозни бижутери, желаещи да купят пръстените ми. Нямаше да получа дори близка до първоначалната сума, но все щеше да е прилична. Тогава можех да открия друг шофьор, който да ме откара в Казабланка. Щях да нахълтам при Бен Хасан, да размахам парите пред корумпираната му мутра и да го накарам да ми направи един от неговите фалшиви паспорти. После друг шофьор щеше да ме закара до Танжер и кораба за Испания. Стигнех ли веднъж от другата страна на водата и изплъзнех ли се от мароканските служби за сигурност, щях да се свържа с Мортън и с адвокат и да убедя хората от американското посолство в Мадрид да ми издадат нов паспорт, с който да се прибера у дома.

И така, вече разполагах с нещо като план. Добирането до Маракеш надали щеше да е лесно, ала това нямаше да го мисля, докато не се срещнех с шофьора, не го преценях що за човек е и не узнаех цената му. Колкото до Бен Хасан, не се съмнявах, че ако имах достатъчно пари на ръка, той щеше мигом да ме снабди с паспорт и дори можеше да прати Омар да ме придружи на север до ферибота. С Бен Хасан парите бяха безотказен парламентьор.

Но преди това…

Ужасен беше моментът, когато Титрит и Наима ме посетиха и ми донесоха ранен обяд от пита и кускус. Наима изтича към мен, обви ръце около краката ми и се разхлипа, като съчета три от английските думи, на които я бях научила:

— Ти не отива.

Приклекнах до нея, а тя зарови глава в рамото ми разплакана. Вдигнах очи към Титрит и видях, че тя също беше обляна в сълзи. Държах Наима известно време, преди да се освободя от прегръдката ѝ. Още обгърнала раменете ѝ, казах:

— Не искам да си оттам. Не искам да те напусна. Но трябва да си ида у дома.

Докоснах главата и сърцето си.

— Винаги ще си тук и тук.

Наима се усмихна тъжно и също докосна главата и сърцето си.

— Тук и тук — повтори, като произнесе всяка дума прекрасно.

Сега и аз бях на път да заплача. Бръкнах под джелабата си и откачих сребърното синджирче от врата си. Като го свалих, показах на Наима подковата от масивно сребро, която ми беше подарила много близката ми приятелка Рут по време на гостуване за уикенда в Бруклин точно след като с Пол бяхме решили да правим опити за дете. Щом го съобщих на Рут, тя беше възхитена и същата вечер се върна с елегантно бижу за късмет. Разбира се, всеки талисман би бил безсилен срещу операция, която дава гаранция, че бременност няма да се получи. Ала може би, само може би, ми беше донесъл късмета да оцелея след изпитанието си в пустинята и да се озова тук.

Окачих медальона на вратлето на Наима и ѝ обясних, че ми го е дала най-добрата ми приятелка. И тъй като сега с нея бяхме първи приятелки — посочих от едната към другата, а после докоснах сърцето си, — исках да го носи тя. Наима държеше подковката с малките си пръстчета и я гледаше удивена. Когато баба ѝ влезе в палатката малко по-късно, Наима изприпка към нея и гордо показа подаръка си. Майка се усмихна невесело на внучката си. Дойде до мен, връчи ми изпрания ми панталон и бельо. Донесла беше също нова джелаба и бурка и ми показа със знаци, че трябва да ги задържа и с допълнителни жестове — че може да ми потрябват по пътя за Маракеш. После стори нещо съвършено непривично за нея. Най-неочаквано ме прегърна, след което докосна със загрубялата си длан лицето ми и каза: