Дуглас Кеннеди - Мираж

Първите утринни лъчи. Нямах представа къде съм.

Небето отвън — не беше ли заоблена ротонда със загатнато синьо? Светът все още бе замъглен по краищата. Опитах се да сглобя детайлите на местонахождението си, точните географски координати. Да извикам зараждаща се яснота. Или поне няколко основни факта.

Като например:

Бях в самолет. Самолет, летял цяла нощ над Атлантическия океан. Самолет, насочен към ъгъл на Северна Африка, към страна, която на картата прилича на кепе, нахлупено върху континента. Според монитора за статус на полета върху екрана на облегалката до дестилацията ни отпред все още оставаха седемдесет и три минути или осемстотин четиресет и два километра (отивах в свят, където в сила бе метричната система). Това пътуване не беше моя идея. По-скоро се бях поддала на романтичната съблазън на мъж, чието дълго (по-точно сто деветдесет и три сантиметра) тяло бе сгушено на мъничката седалка до моята. Средна седалка в този филм на ужасите, наричащ се самолет. Без пространство да опънеш крака, да се поразмърдаш, запълнени докрай места, поне шест пищящи бебета, съпрузи, съскащи си на арабски в неспирна разправия, лоша вентилация, лош климатик, едночасово висене пред тоалетната след сервираната ни храна с вкус на пластмаса, воня на колективната ни нощна пот, изпълваща тази душегубка. Слава богу, че подсетих Пол да си вземе своя зопиклон. Тези хапчета могат да те приспят и при най-невъзможните обстоятелства. Загърбих резервите си към фармацевтични продукти и му поисках едно, с което си спечелих три часа сън сред този кошмарен затвор във висините.

Пол. Моят съпруг. Женени сме отскоро — едва от три години. Истината е, че се обичаме. Изпитваме страст един към друг. Често си повтаряме какъв невероятен шанс сме имали да се намерим. И аз го вярвам искрено. Той е точният мъж за мен. Също както в деня, преди да легализираме връзката си и да се обречем един на друг до края на живота си, и сега безмълвно се убеждавах, че бих могла да променя някои от смущаващите склонности на Пол; че с времето нещата ще се оправят и стабилизират. Особено след като вече правим опити да станем родители.

Неочаквано Пол започна да бъбри насън и неразбираемите звуци взеха да стават все по-силни. Когато неспокойното му бълнуване събуди съседа ни — възрастен мъж, спящ с очила с потъмнени сиви стъкла, — докоснах ръката на Пол и се опитах да го изтръгна от кошмара му. Едва след още няколко притеснителни вика той стреснато отвори очи и ме погледна, сякаш нямаше представа коя съм.

— Какво… къде… аз не съм…

Тревогата в разширените му очи бе изместена от детинско объркване.

— Изгубен ли съм?

— Не си — отвърнах и улових ръката му. — Само сънуваше нещо лошо.

— Къде сме?

— Във въздуха.

— И къде отиваме?

— В Казабланка.

Тази информация като че го изненада.

— И защо правим това, Робин?

Целунах го по устните и предложих възможен отговор.

— Заради приключението?

Съдбата е вплетена в музиката на случайността. Неочаквана среща, импулсивно решение… и ето че съдбата поема със своя собствена интригуваща инерция.

Съдбата ни доведе в Казабланка.

Вече светеше надписът „Затегнете коланите“. Масичките бяха прибрани, облегалките — изправени. Промяната в налягането на салона създаваше хаос в ушите на бебетата наоколо. Две от майките със забулени лица неуспешно се опитваха да успокоят децата си. Едно от малчуганчетата се взираше ококорено в скритото от фередже лице пред себе си и паниката му растеше. Представете си какво е да не можеш да зърнеш лицето на майка си на публично място. У дома то е на показ, а във външния свят през тесните цепки само очите и устните ѝ се виждат, и то едва-едва. За едно пеленаче, събудено от промяната на налягането, това би било поредната причина да реве гръмко.

— Сладурчета — прошепна Пол и извъртя очи в гримаса.

Преплетох пръсти с неговите и казах:

— Още няколко минути и сме на земята.

Колко ми се иска наше собствено сладурче да седи редом до нас.