Дуглас Кеннеди - Мираж

Рут сипа още вино в чашата ми и аз отпих дълга глътка.

— Той не е последният ти шанс.

— Искам дете от Пол.

— Звучи категорично.

Приятелството винаги е сложно уравнение — особено приятелство, в което отрано е постигнато споразумение истината да не бъде захаросвана.

— Не искам да съм самотна майка — казах. — Ако мога да го убедя да приеме, че има известни отговорности…

— Пол е имал проблеми е парите и преди теб. Въпреки че ти се опита да организираш личните му финанси, той отказва да играе разумно. На петдесет и осем години няма да преживее внезапно просветление и да се преобрази. Той е, какъвто е. И това повдига въпроса: в състояние ли си да понесеш постоянните му прояви на безразсъдство?

По целия път към къщи ме чоплеше този въпрос. Както казват, животът е велик учител. Но само ако сме истински готови да се отърсим от своите самозаблуди и илюзии.

Любовта обаче винаги замъглява зрението. А живот без любов е малко като балансите и отчетите, в които се взирам всеки ден: твърде конкретни и строго логични. Любовта ми към Пол бе толкова обвързана с безразсъдството му, колкото и с неговия талант, интелект, пламенното му желание към мен.

Прибрах се малко след шест вечерта в къщата, която бяхме купили заедно — в готически стил и датираща от деветнайсети век. Колата му беше паркирана отпред. Когато влязох, бях смаяна от реда, изместил хаоса. През последните седмици Пол третираше дома ни като удобно място за складиране на непотребни вещи. Ала за дните, когато отсъствах, не само беше освободил къщата от боклуците си, ами прозорците светеха, по дървените повърхности нямаше и прашинка, всичко бе лъснато. В няколко вази имаше свежи цветя и подуших аромат на някакъв вид паста от фурната.

Когато входната врата се затръшна зад мен, Пол се появи от кухнята с малко глуповата физиономия. Не му беше по силите да ме погледне в очите. Но щом все пак отправи взор към мен, зърнах тъгата и страха му.

— Мирише вкусно — отбелязах.

— Приготвих го за теб, за нас. — Отново избягваше погледа ми. — Добре дошла у дома.

— Да, върнах се. Но…

Той вдигна ръка насреща ми.

— Продадох всичкото вино.

— Ясно.

— Открих един човек тук, в града. Крупен колекционер. Предложи ми шест хиляди долара за моята изба.

— Имаш изба?

Той кимна, приличаше на малко момче, хванато в голяма лъжа.

— Къде? — попитах.

— Нали знаеш онази барака зад гаража, дето никога не я използваме?

Бараката беше нещо, подобно на противобомбено убежище с две метални врати, лежащи върху земята. Когато преговаряхме за купуването на къщата, естествено, ни я отвориха и вътре се разкри влажна пещера, облицована само донякъде. Тъй като в къщата имаше мазе, след като я взехме, просто поставихме катинар върху двете врати и оставихме пространството празно.

Поне така си бях мислила аз.

— Откога трупаш тази колекция от вина? — Опитвах се да звуча спокойно.

— От известно време.

Той се приближи до мен и ме прегърна.

— Съжалявам — промълви.

— Не ми трябват извинения. Просто не искам пак да се повтори онази финансова бъркотия.

— А аз не искам да те изгубя.

— Ами недей тогава. Защото имам желание да си до мен.

Прави му чест, че отново стана усърден след инцидента с виното, като прекарваше цялото си време извън преподавателските си задължения над нова поредица от литографии. За пръв път от началото на брака ни се залавяше сериозно с творческа работа. Макар че собственикът на галерията му в Ню Йорк беше ентусиазиран, общата атмосфера на пазара и липсата на прозорливост у Пол в последно време доведе до значително понижение в цените, за които можеше да претендира. Все пак успя да намери купувач. Пол бе разочарован от договорената цена, ала донякъде и окуражен от факта, че по отношение на изкуството „още има хляб в него“, както се изрази. След като изплати повечето от дължимите суми по кредитни карти, гой ме заведе на вечеря в най-изискания (като за Бъфало) френски ресторант и ми съобщи, че галеристът открил клиент, проявяващ интерес към нова поредица.

— Купувачът е готов да плати петдесет процента аванс, така че до две-три седмици очаквам още десет бона. Какво е една бутилка „Полиак“ на фона на такава перспектива?

Не съм чак такава любителка на виното. Но пък… защо да не го отпразнуваме? Особено след като Пол вече успешно изплащаше дълговете си. Когато същата вечер се прибрахме у дома, той запали свещи в спалнята ни, пусна компактдиск с „Един ден моят принц ще дойде“ на Майлс Дейвис и прави любов с мен яростно и чувствено, както само той го умееше.