Дуглас Кеннеди - Мираж

Дали бях зърнала у Пол — този тънък и висок като върлина художник е дълга побеляла коса, с неговото обичайно облекло от черно кожено яке, черни дънки, черен суитшърт и високи маратонки „Конвърс“ — шанс за промяна, изход от монотонността, обхванала в такава голяма степен живота ми?

По време на първата ни делова среща Пол се пошегува, че финансовите му дела приличали на картина на Джаксън Полок, после заяви, че бил живото въплъщение на френската дума bordelique . Когато си отиде, я потърсих в речника и открих, че означава „като бардак“ и „разпилян“. Другото, което ме впечатли, бе как едва ли не се извиняваше за своите „финансови абсурди“ и обяви, че му бил нужен някой „да ме вземе в ръце и да ме превърне в нормално функциониращ възрастен“.

— Книжата ще ми кажат всичко — уверих го.

А книжата ми казаха, че Пол Люън е натрупал сериозен дълг. Бях директна с него.

— Обичате да си доставяте удоволствия. Факт е, че приходът ви от държавния университет ви оставя след удръжка на щатските и федералните данъци с около петдесет хиляди годишно, с които да живеете. Къщата ви е ипотекирана два пъти. Дължите данъци на стойност шейсет хиляди плюс глоби, ако данъчните власти решат да са строги. И тъй като практически нямате спестявания…

— С други думи, ми казвате, че съм ходеща катастрофа.

Изрече го широко усмихнат, весел като палав юноша, признаващ неразумното си поведение и потребността си да забърква каши. Познавах тази усмивка: баща ми бе изтъкан от чар и духовитост и пълна неспособност да посреща разходи. Беше, най-общо казано, предприемач, но истината бе, че не можеше да се задържи на никоя служба, все разчиташе на поредната далавера за бързо забогатяване и принуди мен и мама да се местим пет пъти в юношеските ми години в търсене на следващия директорски пост, на следващата бизнес схема, с която окончателно щеше да ни стане „широко около врата“ (често използван от него израз). Ала този прелом в живота ни, тази манна небесна никога не дойде. Където и да отидехме, майка ми намираше временна работа като гериатрична медицинска сестра благодарение на обстоятелството, че физическата немощ и старостта са две от великите житейски константи. Все заплашваше, че ще напусне баща ми, когато нови неуспехи и финансови загуби ни тласкаха към следващия град, към следващото жилище под наем, към следващото училище за мен. Живеех с чувство на непрестанна несигурност, смекчавано от това, че татко ме обичаше, а аз направо го обожавах. Беше от онзи тип, който имаше ли пари в джоба, беше готов щедро да глези мен и мама. Бог ми е свидетел, че предпочитах абсурдно оптимистичния светоглед на баща ми пред мрачната настройка на майка ми, макар да бях наясно, че тя е в тон с реалността. Бях съкрушена, когато татко внезапно почина от инфаркт през първата ми седмица в Университета на Минесота. Мама се обади да ми съобщи новината, като маскира скръбта си с желязна студенина. Думите ѝ бяха:

— Има завещание. Ще получиш неговия „Ролекс“ — единственото освен брачната си халка, което никога не заложи. Не плачи за него. Никой, нито ти, нито аз би могъл да спаси баща ти от него самия.

Ала аз плаках дълго същата вечер и още много пъти след това. След смъртта на баща ми с мама започнахме да се отчуждаваме една от друга. Макар тя да бе родителят, който плащаше сметките и някак успяваше да задържи покрив над главата ни (по-точно серия от покриви), никога не усетих много обич от нейна страна. Продължавах да прекарвам с нея повечето празници и ваканции и ѝ се обаждах например веднъж седмично. Останах си все същата отговорна дъщеря. По свой си начин прегърнах нейните строги стандарти за разумно отношение към парите и спестяване за черни дни. А когато преди няколко години се събрахме с Пол и в един момент го заведох да ѝ го представя, думите ѝ след това бяха самата гола прямота:

— Значи, накрая все пак ще се омъжиш за баща си.

— Не е честно — възразих, кипяща от гняв при тази нейна забележка, която си беше жесток шамар.

— С истината винаги е така. Ако си мислиш, че както винаги съм безпощадна, така да е. Не ме разбирай погрешно, не че не намирам Пол за симпатичен. Той е самото очарование. За осемнайсет години по-възрастен от теб мъж не е в лоша форма, макар да се облича, сякаш Удсток е бил миналата седмица. И все пак не е лишен от чар. А знам колко ти беше самотно, откакто Доналд те напусна.

Доналд беше първият ми съпруг и всъщност аз сложих край на тригодишния ни брак, както добре ѝ беше известно.