Дуглас Кеннеди - Мираж

Онемях. Кога беше купил всичкото това вино и защо не бях видяла нищо от него в къщата? Мъжът обясни, че от дружеството пратили към десет писма с настояване за „разговор“ относно неизплатената сума, натрупала се в продължение от две години. Търпението им свършило. Ако сметката не бъдела уредена незабавно, щял да последва съдебен иск, който можел да включва конфискация на къщата ни.

Вместо да вляза вътре да си взема чековата книжка (както вече бях правила при няколко предишни случая), просто казах:

— Съпругът ми е във фитнеса на Манор Стрийт, на около пет минути оттук с кола. Питайте за него на рецепцията, познават го. И…

— Но вие бихте могли да уредите въпроса веднага.

— Бих могла, но няма да го сторя. Говорете директно със съпруга ми.

Повторих адреса на спортния клуб, извиних се и затворих вратата. Щом човекът от агенцията потегли с колата си, отидох в спалнята, прибрах малко багаж в сак и се обадих в Бруклин на старата ми съквартирантка от колежа Рут Ричардсън. Попитах я дали мога да използвам разтегателното ѝ канапе за няколко дни. После оставих на Пол бележка: „Дългът за виното трябва да е платен, докато се върна във вторник вечер“. Качих се в колата си и шофирах седем часа в посока югоизток до града, за който открай време си бях обещала, че един ден ще нарека свой. Държах мобилния си телефон изключен и прекарах следващите четири дни в старание да не досаждам на Рут с моя коктейл от гняв, вина и тъга. Рут, преподавателка по английска литература в Бруклин Колидж, разведена, без деца, разочарована на любовния фронт, невероятно забавна и свръхначетена („Висшето изкуство е оправданието на Бог за мъжете“, отбелязваше често), както винаги се държа като страхотна приятелка. Вдъхна ми решимост, когато казах, че може би трябва да се обадя на Пол и да видя в какво състояние е.

— Последния път, когато се оказа затънал в дългове, ти какво направи? — попита ме.

— Бръкнах в пенсионния си фонд и платих десет бона, за да го отърва от неприятности.

— И какво ти обеща той в замяна?

— Знаеш много добре. Призна, че страда от патологична мания, когато опира до харчене, и обеща да се ограничава.

— Мания, която подкопава брака ви. Толкова е тъжно. Особено защото всъщност харесвам Пол.

— Аз пък го обичам лудо въпреки този негов много лош навик. Още може да ме разсмива. Толкова е умен и винаги обзет от интелектуално любопитство. А и той продължа да ме смята за секси… или поне така повтаря постоянно.

— Продължавате ли с опитите за дете?

— Разбира се.

Когато срещнах Пол три години по-рано, бях на трийсет и седем. Шест месеца, след като бяхме признали любовта си един на друг и обсъждахме прекрасните перспективи за общо бъдеще, аз деликатно повдигнах въпроса, че не бих искала да мина през живота, без да съм станала майка, и че навлизам във фазата „сега или никога“. Съзнавах, че внасям напрежение във връзката ни с този стремеж „да се изпревари часовникът“, и казах на Пол, че напълно ще го разбера, ако според него е прибързано. Отговорът му ме стъписа.

— Когато си срещнал любовта на живота си, естествено, че ще искаш да имаш дете с нея.

Да, Пол беше голям романтик. Такъв романтик, че скоро след това ми направи предложение за брак, макар да му бях казала, че след като вече ми е минало през главата, не горя от желание да повторя. Но пък бях толкова замаяна от чудото да открия любовта на моята възраст, и то в лицето на толкова талантлив и оригинален човек, и то в Бъфало, че казах „да“. Но той уточни как, макар да бил наясно, че часовникът тиктака, сме имали нужда да поживеем заедно известно време, преди да станем родители. Съгласих се с молбата му и до миналата есен останах на хапчета против забременяване. След това сериозно започнахме с „опитите“ (що за странна дума?) за бебе. Хвърлихме се е много енергия в задачата — макар че сексът от самото начало бе аспект от брака ни, в който всичко вървеше гладко. Не ни беше нужно да се мотивираме, за да правим любов всяка нощ.

— Ако не мога да забременея естествено, има и други възможности — казах му шест месеца по-късно, след като нищо не се случи.

— Ще забременееш.

— Звучиш много уверено.

— Ще се случи.

Този разговор се състоя десет дни, преди човекът от агенцията за събиране на дългове да се появи на прага ни. Когато се отправих е колата на юг към Бруклин с изключен телефон, острата ми тъга по Пол беше съпровождана с осъзнаването, че той е последният ми шанс да имам дете. И тази мисъл…