Дуглас Кеннеди - Мираж

Преди да се предам на съня, стиснах ръцете на Майка и Титрит и промълвих:

— Шукран.

Щом се събудих, погледнах часовника си и шокирана видях, че е почти единайсет преди обяд. Нима наистина бях спала почти тринайсет часа? Когато станах от леглото, свалих нощницата и облякох джелаба, забелязах у себе си физическа стабилност, която ми липсваше дълго време. Зачудих се отново какво ще стане, ако Идир ме предаде на полицията, и пак започнах да се треса. Ала някак успях да се облека, омотах бурката около лицето си и стигнах до тоалетната, без да се поддам на нов пристъп на паника.

Когато се връщах към палатката си, заварих Идир да стои отпред.

— Искам да говоря с вас — каза ми.

— Разбира се — отвърнах и го поканих с жест да влезе.

Той силно разтърси глава. Мигом съжалих за гафа си — нямаше начин да влезе в палатката сам с жена, която не му беше съпруга, майка или дъщеря. Посочи към другата, където вечеряхме. Последвах го там и щом влязохме, свалих бурката си. Имахме компания, тъй като там Титрит кълцаше зеленчуци за обяда. Не погледна нито веднъж към мен. Идир се наведе пред малка газова печка и я запали, кипна вода, отвори тенекиена кутия и отсипа цяла шепа мента в чайник, заля я с врялата вода и изчака няколко минути да се запари. През всичкото това време не беше казана нито дума. Наля в две чаши, подаде ми едната и кимна мрачно, когато му благодарих. Направи ми знак да седна на едното от двете столчета. После подхвана на колебливия си френски:

— Знам какво ви се е случило. Много съжалявам за това и не искам да ви съдя. Но… полицията ви търси. Намерят ли ви тук, ще ни обвинят, че ви укриваме. Ще стане лошо за нас. Затова се налага да си тръгнете.

Кимнах, за да покажа, че приемам решението му. Той продължи:

— Знам, че всичките ви пари и документи са били откраднати.

— Не знам какво да предприема — признах. — Бях много зле след нападението и до последния си ден няма да забравя добрината на семейството ви. Но наистина не съм мислила какво ще правя.

Той прехапа устна.

— Човекът, който откарва постелките и ръкоделието на жените, ще дойде днес в късния следобед. Ще го помоля да ви вземе със себе си. Пътува до Маракеш, но обикновено прави много спирки по пътя си.

— Трябва да го предупредиш, че съм издирвана от полицията.

— Разбира се, че ще го предупредя. Той ми е приятел. Вървете си сега в палатката. Мислете как ще се сдобиете с пари и документи, защото и двете ще ви трябват. Жена ми ще дойде да ви повика, когато шофьорът пристигне. Името му е Аатиф.

И с последно кимване той излезе от палатката.

Минути по-късно бях в миниатюрното пространство, което щях да освободя след няколко часа, и се заех да търся решение на огромния си проблем. Нямаше лесни отговори. Счетоводителят у мен се възроди за час-два и претегли всички достъпни ми средства. Бяха практически несъществуващи. Да речем, че успеех да се добера до телефон, за да се обадя на Мортън в Щатите и да го накарам да ми преведе пари. Да речем, че липсата ми е засечена от чуждите медии и че е отразена в интернет — вярно, не беше голяма новина, но изчезването поотделно на двама съпрузи в северноафриканска страна с намек за нещо нередно би трябвало да предизвика интерес. Дори ако Мортън успееше да ми преведе сума в банка или в някой клон на „Томас Кук“, трябваше да покажа документ, за да я получа. Нямах документ. Налице беше и дребният проблем със снощния бюлетин в телевизионните новини. Странно изживяване е да гледаш репортаж за изчезнало лице, в който си не само индивидът, издирван от полицията, но и техен главен заподозрян. Като си припомних как Муфад беше размахвал снимката ми, нямаше съмнение, че да се предам, би означавало собственоръчно да се закопая жива.

Така че за пращане на пари от чужбина и дума не можеше да става, особено при положение, че мароканската версия на ФБР и Интерпол вероятно следяха за потенциални парични преводи на мое име. След като бяха показали лицето ми снощи по телевизията, сигурно щяха да го правят периодично в новинарските емисии до залавянето ми. Нямаше ли мароканската полиция да окачи плакати „Издирва се“ пред пощенски и банкови клонове и изобщо навсякъде, където чужденци можеха да получават пари? Дали бяха достатъчно напреднали в техниките си за наблюдение, за да са открили имейл адреса ми и да са проследили всички получавани или изпращани съобщения от него? Когато Пол предложи това пътуване, дискретно проверих в Гугъл „марокански тероризъм“ просто за да се уверя, че ситуацията със сигурността е толкова добра, колкото твърдеше той. С изключение на ужасните взривове в туристическо кафене в Маракеш през 2005 година и някои предупреждения за пътуване в крайните южни райони цялата прочетена от мен информация свидетелстваше за стабилност в страната. Ала като всяко друго място, върху което е паднала сянката на тероризма, Мароко имаше много развито разузнаване и действащ антитерористичен апарат, а това означаваше мониторинг на телекомуникациите и интернет. Фактът, че за мен бе предприето национално издирване, означаваше, че щом изпратя или получа имейл, ще се раздрънчат предупредителни звънци и ще бъде засечено географското местоположение, откъдето пишех или четях електронни съобщения. Да, можех да си услужа с телефона на друг човек, за да позвъня в Щатите, но нямаше как да получа пари без идентификационен документ със снимка, така че защо да рискувам с обаждане? Особено след като мароканските служби за сигурност и американското посолство със сигурност бяха уведомили Националната агенция за сигурност и ФБР за изчезването ми, така че те вече следяха обаждания до службата ми, до дома ми, до колегите ми.