Дуглас Кеннеди - Мираж

— Тук сте в наша земя — обясни. — Може официално да сме управлявани от Рабат, от краля, но приемаме тази територия за наше собствено кралство.

Другият мъж в лагера беше Имелдин. Той беше съпругът на Майка и също като жена си бе похабен и състарен от безмилостното сахарско слънце. Беше страстен пушач, винаги го виждах с цигара. В двете седмици, през които всяка вечер се хранех със семейството, той говореше много малко и често се чудех дали не ме смята за натрапница. Установих, че Идир върши по малко фермерска работа в оазиса — отглеждаше подправки и зеленчуци и веднъж месечно ги продаваха на пазара в Тата. Отглеждаха също и няколко кози за мляко. Жените имаха стан, на който тъчаха простички постелки с традиционни мотиви. Изработваха и малки дантелени плетива и прилепнали кепета като тези, носени от Идир и Имелдин.

— Много добре се справят — каза ми Идир на скромния си френски. — Всеки месец идва наш приятел Аатиф, кара камион до Маракеш. Взема всичко, което нашите жени са изработили, и го продава на търговец. Миналия месец се върна с две хиляди дирхама за нас. Повече пари не бяхме печелили. Истинско състояние!

Помислих си за своя съпруг, който харчеше еквивалента на двеста и трийсет долара за бутилка вино, без да му е по джоба. Или как бях извела потенциален корпоративен клиент на вечеря няколко седмици, преди да тръгнем за Мароко, и настоях да платя сметката от триста долара в най-добрия грил ресторант в Бъфало. А ето че две хиляди дирхама (в най-добрия случай) поддържаха петима души живи цял месец. По думите на Идир това беше почти двойна на обичайната им печалба. Видях как Титрит и Наима засияха, когато го каза, защото те заедно с Майка бяха трудовата сила зад стана.

Самият стан беше старовремски, разположен зад платно, опънато на четири кола, забити в земята. Отидох там една сутрин да видя жените по време на работа. Облечена в бурка и джелаба, бях все едно в сауна. Ала жените изглеждаха напълно равнодушни към убийствената жега. Докато гледах Майка как работи на стана, раздава нареждания, подшива с безукорна прецизност, не можех да се начудя как го постига с дългата дреха и строгата маска, която скриваше всичко освен очите и. Титрит предпочиташе по-леки материи в кремаво и белезникаво, но и нейните дрехи покриваха всеки сантиметър от тялото ѝ. Само на Наима — още твърде малка да носи бурка — ѝ се разминаваше с кърпа на главата и джелаба. Също като майка си и баба си тя изглеждаше неподатлива на потене, докато от мен се изливаше океан от пот всеки път, щом се покажех навън, скрита от света, като единственото видимо от анатомията ми бяха очите и дланите.

Когато предложих да им помогна на стана, Майка се зае да ме обучава на основни техники. Ала само след няколко минути ми призля от жегата и ми бе наредено да се прибера вътре.

Водата беше проблем тук. Установих, че в оазиса има малък кладенец и скъпоценната течност се вадеше със старовремска помпа от земята. Дажбите се разпределяха от Майка. Беше ми давана стара пластмасова еднолитрова бутилка по четири пъти на ден и трябваше да се задоволя с това количество. По тази причина не можех да прекарвам много време навън, преди да падне нощта. Два пъти на ден ми даваха голямо ведро с вода за миене. В палатката с тоалетната имаше кофа с вода и кърпа, с които да се почиствам.

Титрит обучаваше Наима у дома. Всеки следобед прекарваха по няколко часа да се занимават с четене, писане и смятане. Една сутрин Наима дойде в палатката ми силно развълнувана. Баща ѝ и дядо ѝ се бяха върнали от продажба на продукцията си на пазара и ѝ бяха донесли голяма книга. „Приключенията на Тентен“. На арабски. Тя ми показа лъскавите ѝ корици, малко наранени тук-там. На възрастта на Наима аз също бях чела комиксите на Ерже и се опитах да ѝ обясня, че знам всичко за премеждията на белгийския журналист Тентен и верния му бял териер Снежко. Накарах Наима да ми почете малко от текста. Тя се настани на коленете ми и започна да ми чете цялата книга, като си преправяше гласа съответно за Тентен, кучето му и много самомнителния капитан Хадок. Да държа Наима в скута си, да слушам прелестното ѝ напевно гласче и да я усещам как се гушка в мен, пробуди отново силния ми копнеж за дете. Също тъй силна бе тъгата ми, че е неосъществим.

Толкова погълната бях да слушам четенето на Наима, че не забелязах как Титрит е влязла в палатката и ни гледа усмихнато. Щом я зърнах, почувствах се малко смутена, помислих си, че може да не ѝ е приятно, задето дъщеря ѝ е в скута ми. Тя усети притеснението ми и направи жест, че няма проблем, дори каза нещо на Наима, с което явно я насърчи да продължи с четенето.