Дуглас Кеннеди - Мираж

— А вашите имена?

Наима беше тази, която ме разбра мигом, посочи към баба си и майка си и ги назова, преди да ми съобщи своето име с бодро и звънливо гласче:

— Наима!

Баба ѝ обърна очи нагоре в гримаса, сякаш да посочи, че подобна дързост ще се толерира само още известен брой години. Когато вдигнах палец срещу Наима, тя имитира жеста, възхитена от него. Показа го на баба си и майка си, горда колко добре го прави. Титрит я насърчи с пляскане на ръце и смях, докато дъщеря ѝ наперено маршируваше в кръг, а Майка прекрати тази мила сценка, като ми показа, че трябва да вървя към нея, без някой да ми помага. За пръв път, откакто Наима ме намери в пустинята, ми бе позволено да пристъпя, без трите жени да ме подкрепят. Бях колеблива и се съмнявах, че ще мога да прекося разстоянието — а то не беше повече от два метра, — без да рухна. Отначало понечих да го направя бързо, но Майка предупредително вдигна ръце и показа, че ключът е бавната походка. Последвах съвета ѝ, като внимателно поставях единия крак пред другия, пробвах равновесието си и си давах сметка колко е крехко състоянието ми. Все пак успях да стигна до другия край на палатката, за което бях наградена с аплодисменти от Титрит и Наима и с отсечено кимване от Майка.

Палатката. В нея беше кушетката, на която бях прекарала толкова много време в сън. Подът беше пръстен. Имаше газова лампа. Две кофи: едната за миене, другата с питейна вода. Имаше две столчета, на които да сядат гости, и дюшек на пода. Това беше моят свят в продължение на седмица или десет дни, а може би и по-дълго.

След като прекосих разстоянието, трябваше да поседна на едно от столчетата, защото леко ми се зави свят. Майка докосна главата ми, поклати едната си длан, после вдигна двете си ръце нагоре. Изтълкувах жестовете ѝ така: Още не си съвсем добре. Заради травмата в главата равновесието ти е разклатено, затова ще я караме бавно. После ме накара да се изправя и нареди на Титрит и Наима да съблекат простата бяла нощница, която Титрит ми бе донесла преди няколко вечери и с която спях напоследък. Краката и бедрата ми още бяха омотани с бели парчета плат, напоени с масла, от които се разнасяше билков медицински мирис. Кървавата превръзка между краката ми беше сменяна ежедневно, но макар кървенето отдавна да бе спряло, Майка настойчиво мажеше два пъти дневно слабините ми и вагината навътре с мехлем, който полагаше съвсем невъзмутимо и делово.

Майка бе решила, че е настъпил моментът да огледам причинените ми поражения… или да проверя как върви заздравяването. Когато започнаха да свалят превръзките от краката ми, инстинктивно отвърнах очи. Докато преди бях искала единствено да видя колко зле е всичко, сега, като се връщах към някаква твърде изкривена норма, въобще нямах желание да видя колко съм обезобразена. Това щеше да повдигне въпроса за живота ми извън палатката — и дали изобщо бих могла да се върна към него. Или ако вредите бяха тежки, дали изобщо бих го поискала.

Майка, каквато си беше мъдра и проницателна, въздейства на страховете ми незабавно. Явно не беше човек, който си пада по заобикалките, затова, докато Титрит и Наима ме събличаха, изчезна за момент навън и се върна с огледало в ръка. Вече бях чисто гола и тя започна да сваля една по една превръзките около краката ми. Тъй като бях изоставена да умра полугола под слънцето, долната част на тялото ми беше останала незащитена в продължение на няколко часа. Същото се отнасяше и за лицето ми. Парчетата плат бяха махнати, но аз отказвах да погледна. Тогава възрастната жена внимателно, но решително наведе главата ми надолу.

По бедрата ми имаше дълги червени ивици, някои особено ярки, други — започващи да избледняват. От коленете надолу също имаше няколко сериозни петна от обгаряне. Но най-тревожното бяха гроздовете от белезникави и червени мехурчета, които бяха навсякъде, но най-вече концентрирани по дясното ми бедро.

— Какво е това? — попитах и ги посочих.

Майка подхвана насърчителна лекция и заобяснява (като почукваше бързо палец по средния си пръст, а после го стрелкаше към бедрото ми), че докато съм била в безсъзнание, съм била нападната от някакво насекомо. Дори се пробва с дума на френски:

— Des puces.

Бълхи. Пясъчни бълхи. Знаех за тях от многото пътеводители за Мароко, които бях изчела преди пътуването. Преобладаваха в пустинята. Появяваха се по изгрев-слънце и бяха безмилостни, щом им паднеше човешка или животинска плът. Гъстотата на ухапванията беше шокираща. Майка видя стъписването ми. Чрез обичайната старателна пантомима от жестове показа, че с времето ще се поскрият.