Дуглас Кеннеди - Мираж

Ала Майка даде също да се разбере, че все още не може да става и дума да пътувам. Вдигна десет пръста, после още четири, за да покаже, че ще помисли за заминаването ми след две седмици. Сега беше моментът да проведа с жестове разговора, който ме плашеше от известно време — обясних, че изнасилвачите ми също така са ме ограбили. Нямах пари, нищо. Майка сви рамене, сякаш да каже: Че за какво са ти пари тук. Ти си наша гостенка. Разиграх отговора си и в същото време го изрекох:

— Но аз се чувствам зле, че не мога да ви се отплатя за гостоприемството.

Майка мигом разбра какво ѝ казах и още по-категорично ми заяви (или поне аз така го разтълкувах):

Няма абсолютно никаква нужда да говорим за пари. Ти си ни гостенка. Ще се грижим за теб, докато оздравееш. Когато си добре, ще измислим начин да те върнем у дома.

Започнах да сипя благодарности. Тя вдигна длан, сякаш да каже: Добре дошла си… стига толкова вече. Нареди ми отново да легна, а на Титрит и Наима — да поставят отново студени компреси, масла и мехлеми върху раните и белезите ми.

През следващите десет дни започна да ме обзема яснота на много равнища. Все още ми даваха сънотворната отвара към осем вечерта. Макар вече да не ме упояваше два пъти дневно, Майка вдигна вечерната ми доза, така че да имам осигурени дванайсет часа сън. Както схванах, това беше универсалният ѝ лек за черепни травми. В голяма степен бях ограничена до малката ми палатка, а нямах нито четиво, нито хартия и писалка, за да запълвам будните часове, да не говорим за модерните занимания, с които имаме навик да се развличаме, като интернет, телевизия или дори най-простичко радио. През повечето време бях изолирана от живота в лагера. Така че бях оставена кажи-речи само на своите мисли и разсъждения. Когато мъглата от мозъчното сътресение започна да се повдига, когато отново станах подвижна и ужасният шок, в който живеех, започна да се трансформира във функционална безчувственост, оказах се сама по девет часа на ден, без да имам нищо за вършене, освен да се опитам да направя щателна инвентаризация на живота ми.

Майка, която бе поела в ръце задачата по възстановяването ми, настояваше също така да започна да се храня нормално, тъй като очевидно бях изгубила шокиращо много от теглото си от нападението насам. Същия ден пробвах бежовия панталон, който носех в деня на фаталната среща с двамата мъже и който Титрит беше изпрала. При пристигането си в Мароко тежах около шейсет килограма. Дори когато максимално стегнах връзките на панталона, той се свличаше от мен. През целия период на полукоматозно състояние карах на малки количества хляб, кускус и зеленчуци и в резултат на това бях изгубила толкова много килограми, че Титрит — която бе с доста широк ханш и очевидно обичаше да си похапва — настойчиво ми обясни с жестове, че трябва да бъда поугоена.

Жегата навън бе убийствена. В един момент вече можех сама да излизам до тоалетната. Канеха ме да сядам със семейството по време на хранене. Майка даде ясно да се разбере, че като тяхна гостенка съм длъжна да се съобразявам с обичаите им. Носенето на бурка извън палатката беше задължително и аз в никой случай не се канех да изразявам феминисткото си недоволство от подобна практика. Тези хора бяха спасили живота ми. Бяха ме прибрали. Грижили се бяха да оздравея. Не търсеха никаква отплата за огромната си добрина и великодушие към мен. Как можех да оспорвам молбата им да покривам лицето си, когато излизам навън?

Ала вътре ми бе позволено да ходя открита, както и на всички останали жени в това малко селце.

Както разбрах по някое време, намирах се сред бербери. Идир — съпругът на Титрит и баща на Наима — успя да ми обясни нещичко за берберите. Идир беше един от мъжете, върнали се заедно с Наима, за да ме спасят. Исках да я питам какво е правила сама в пустинята. Можех само да предполагам, че ѝ е позволено да скита из Сахара и че не бях видяла оазиса, скрит зад каменна стена, която, гледана от пустинята, се сливаше с прашния хоризонт. Човек не би и подозирал за малкия свят, съществуващ зад стената, ако не откриеше нея самата — а тя бе с такъв камуфлаж, че бе невъзможно да се забележи от разстояние. Идир беше малко по-възрастен от Титрит — силно набръчканото лице и лошите зъби го правеха да изглежда над петдесетгодишен, но може би просто суровият живот сред пясъчната пустиня значително състаряваше всички. По свежестта и безупречната кожа на Титрит съдех, че е най-много в началото на трийсетте. Идир не беше особено приказлив, но се оказа, че говори някакво подобие на френски, колкото да се разбираме. Обясни ми, че берберите не били племе, а народ; имало бербери в Алжир, Тунис и дори в Египет, но най-голямата им концентрация била тук, в Мароко, по-специално южно от Варзазат.