Дуглас Кеннеди - Мираж

По-късно същия ден, когато се върна сама да смени превръзките ми, докосна годежния и венчалния пръстен на ръката ми и имитира прегръдка, а после докосна главата си. Беше нейният начин да зададе въпроса: Къде е съпругът ти? В отговор размахах длани навън, за да ѝ кажа: Няма го. Тя ме погледна с голямо съчувствие. После докосна корема ми и направи кръгово движение с ръка, обозначаващо бременност. Поклатих глава. И казах:

— Аз искам бебе. Но…

И без да разбира английски, думите ми ѝ станаха ясни. Отговорът ѝ беше:

— Иншаллах.

Да бъде волята на Аллах.

Дните минаваха бавно. Тъй като все още бях нестабилна и физически, и душевно, мудността на настоящото ми съществуване не ми пречеше. Освен че вечерях с цялото семейство, носеха ми закуска и обяд в палатката, а Майка и Титрит отделяха по цял час в обработване на раните ми. Център на деня ми стана времето от около час или повече, което прекарвах в късния следобед с Наима. След като сутринта беше работила с майка си и баба си на стана и после няколко часа бе учила с майка си, тя тичаше към палатката ми, за да поседи с мен. Още в началото Наима ми каза една дума, като сочеше към устата си:

— Английски.

В отговор изрекох също една дума и посочих към своята уста:

— Араби.

От Есувейра знаех, че това е думата за арабски.

Следващите няколко дни си преподавахме една на друга думи, изрази, цифри. Научих се да броя до десет на арабски. Наима овладя английските местоимения: аз, мен, ти, той, тя, то. Аз усвоих фрази като „Шукран мин фадосик“ („Благодаря за вечерята“), „Мин фир шреб“ („Пие ми се вода“), „Фин уан мфоук“ („Ти си мой приятел“). Наима беше възхитена, че успя да научи азбуката до М, а аз ѝ обещах, че ще добавяме по две букви на ден.

Когато часът ни свършваше, идваше Титрит, а Наима ме целуваше за довиждане и аз оставах сама за два часа до вечерята. Ще ми се да можех да кажа, че през многото часове през деня, когато бях насаме с мислите си, стигнах до някакъв извод за състоянието на живота ми, до решение да приложа на практика заръката на Майка и да вървя напред. В действителност често имах тежки пристъпи на паника. Мъчеше ме отчаяно чувство, че съм попаднала във водовъртеж. Мъчително изживявах наново всичко, случило се в пустинята. Варварският образ на нападателя ми, след като му оказах съпротива. Ужасът ми от онова, което бях принудена да извърша. Наистина ли бях убила човек? Стъписана бях да открия такава способност у себе си.

Знаех, че още съм в шок. Когато се замислях за света извън това място сред нищото, където бях доведена, знаех, че няма как да остана тук безкрайно дълго. Също така разбирах, че идеята за връщане към живота извън оазиса още беше неосъществима за мен.

Доволна бях, че дните преминават в бавен ритъм. Виждах също, че макар Идир да можеше да комуникира с мен на скромния си френски, се държеше на дистанция. Никога не направи и намек, че съм бреме за него и семейството му. Ала аз бях жена. С изключение на вечерното хранене бях държана вън от живота му и аз приех тази учтива изолация, също както приех бурката, когато излизах навън. Той говореше с мен малко по време на вечеря, но това често се дължеше на факта, че под тентата, където всички се хранехме, имаше малък телевизор с телена антена, който ловеше един марокански канал. В лагера нямаше електричество и телевизорът бе захранван от акумулаторна батерия, която зареждаха с кабели от малкия античен пикап, използван за извозване на продукцията им до пазара.

Една вечер, като влязох там за вечеря, заварих петчленното семейство скупчено пред телевизора да гледа вечерните новини. Внезапно на фона на ликторския глас се появи снимка. Снимка на жена от Запада. Тъй като предаването беше на арабски, а картината — далеч от идеална, отне ми един миг да осъзная, че показваха…

Но Наима ме изпревари. Проточи вратле към мен и посочи към екрана. После изрече едно от английските местоимения, на които я бях учила:

— Ти.

Снимка на мен в новините. Снимка на Пол. Кадри от местопрестъплението в пустинята с полицейска лента, ограждаща участък обгоряла земя. И после — о, господи, по-зле нямаше накъде — инспектор Муфад от Есувейра, даващ пресконференция и показващ същата моя снимка, като я размахваше, сякаш да каже „Ето я нашата основна заподозряна“.

Ти.

Аз. Сега вече издирвана от полицията.

Аз. Изобличена пред тези добри самаряни като бегълка от закона. Търсена не само заради изчезването на съпруга ѝ, но и заради смъртта на друг мъж в пустинята.