Дуглас Кеннеди - Мираж

— Ами изгарянията? — попитах, като посочих дълбоките червени бразди, някои от които още с мехури. Майка направи движение надолу с длани, сякаш да каже „Ще намалеят“. После пипна рамото ми решително, но и утешително и изрече една дума:

— Шажа’а.

Показах с изражение, че не разбирам, а тя докосна сърцето ми, главата ми и с показалец изправи брадичката ми.

— Кураж? — попитах, като се постарах да го изговоря с френско произношение. Титрит моментално закима с глава и каза нещо, с което възрастната жена се съгласи. Размаха пръст пред лицето ми като строга майка игуменка и повтори думата отново:

— Шажа’а.

Наима започна да имитира баба си, като ми клатеше пръст насреща и повтаряше „Шажа’а, шажа’а, шажа’а“, и накара дори обикновено строгата Майка да се усмихне за кратко.

После старицата премести огледалото пред слабините ми, за да видя, че срамните ми устни бяха до голяма степен заздравели. Накара Титрит да донесе тенекиената кутийка с домашно приготвен мехлем, с който бе третирала разкъсаните ми вътрешности. После, като посочи, че трябва да се разкрача малко, натопи пръсти в мехлема и започна да го разнася в мен. Отново ме порази не само спокойният и делови маниер, с който правеше това, а и фактът, че малката Наима не бе отпратена по време на тази процедура с интимните ми части. Тъкмо обратното, беше се залепила за баба си и наблюдаваше с интерес. Начинът, по който тези жени третираха онова, което евфемистично наричаме „женски работи“, с утилитарно и лишено от излишен свян отношение, ми действаше едновременно изненадващо и благотворно в настоящото ми още крехко душевно състояние. Стори ми се мъдро и практично да включат малката във всичко това, със сигурност, без да я посветят в причините за състоянието ми. И ето че Наима следеше как баба ѝ ме обработваше внимателно и сръчно. Приех като положителен знак, че изпитвах само лек дискомфорт, а не побъркваща болка. Когато приключи с процедурата, Майка вдигна палец нагоре (тя също беше възприела жеста, който показах на Наима). После с движения на ръцете ми даде да разбера, че по нейно експертно мнение вътре всичко е заздравяло.

Дойде време да бъде разкрито онова, което ме ужасяваше най-силно: състоянието на лицето ми. Нали имаше една стара пословица, че било огледало на душата? Ако беше вярна, то душата ми бе още съсипана и покрита с белези. Когато Майка ми поднесе огледалото, забелязах, че дъщеря ѝ определено се почувства неловко, сякаш очакваше да рухна при първия поглед към последствията. Затворих очи, поех дълбоко дъх да си дам сила и ги отворих.

Първото, което забелязах, бяха червените петна от слънчево изгаряне по челото и бузите ми, както и съзвездия от ухапвания. През всичките часове, докато лицето ми бе останало заровено в пясъка, бълхите си бяха устроили пиршество. Отново Майка ми сигнализира, че с времето ще избледнеят. Същото се отнасяше и за мехурите по брадичката ми. Ала още по-силно бях шокирана от обезцветяващата се синина на лявата ми буза, простираща се нагоре към почернелия полукръг под окото ми. Лявото ми ухо беше леко деформирано от удара, нанесен ми от гадния дребосък — удар, който ме бе оставил с непрестанно звънтене в него. А устните ми бяха силно нацепени.

Свалих огледалото. Опитах се да потисна ридание. Бях обезобразен изрод. Видът на съсипаното ми лице върна в паметта ми чудовищната атака срещу мен и безумието ми да преследвам мъж, когото трябваше да изключа от съзнанието си още щом узнах за коварното му предателство.

Когато раменете ми се разтресоха, Титрит ме прегърна и ме остави да заровя лице на гърдите ѝ. Ала Майка не беше склонна да търпи такъв израз на самосъжаление. Буквално със сила ме откъсна от дъщеря си, размаха кокалест пръст насреща ми и на висок глас произнесе скорострелна и гневна лекция на непонятния език, който някак си все пак вече разбирах на този етап. Докато следях оживените ѝ жестове, в съзнанието ми се оформи централната идея на нейната проповед:

Да не си посмяла да се окайваш. Станалото — станало. Ти оцеля. Не си умряла. Ще можеш да ходиш. Ще можеш да имаш деца. Лицето ти ще заздравее. Също и краката ти. Може да останат белези, но няма да са обезобразяващи. Всички носим белези. Но сега дългът ти към теб самата е да се върнеш към живота си, когато се почувстваш готова. И никакво самосъжаление повече. Това не е позволено тук. Аз няма да го търпя, защото знам, че имаш сили да му се опълчиш. Ясно?

Избликът на Майка беше толкова категоричен (и шумен), че Наима се скри в полите на майка си. Стоях там с наведена глава, отпъждах с усилие сълзите и се чувствах като мъмрено дете, което съзнава, че всичко изречено от нея е смислено и логично, че нямах друг избор, освен да надживея ужаса.