Дуглас Кеннеди - Мираж

Под ръководството на старицата ми навлякоха джелабата. Слабостта, която чувствах в легнало положение, се усили, когато се опитах да се надигна. Ала старата жена имаше ръце, яки като клещи. Изправи ме вертикално. Когато се опитах да видя състоянието на слабините и краката си, тя пъхна длан под брадичката ми и отмести погледа ми, докато младата жена и дъщеря ѝ сваляха всички бинтове и превръзки. През цялото време ме крепяха да остана права. Възрастната вдигна бурка пред мен и започна да ми обяснява с много жестикулиране, че трябва да я сложа, като посочи към пролуката на шатрата, с което ми даде да разбера, че ал-хаммам е навън. Кимнах в знак на съгласие. Двете жени нагласиха бурката около лицето ми. Почувствах се като кон с наочници. Цялото ми периферно зрение бе отнето и гледах света през тесен хоризонтален процеп. Усещах краката си изранени, а лицето си — някак не намясто. Вървенето се оказа трудна работа. Всичките три жени трябваше да ме подкрепят при първите ми плахи стъпки напред.

Щом се озовахме извън шатрата, горещината и ярката светлина ме накараха да затворя очи. От малкото, което видях, реших, че сме в някакъв лагер — няколко шатри, засенчени от дървета. Оазис ли беше това? Бурката ми пречеше да зърна каквото и да било встрани. Виждах само дървета тук-там, палатки, пясъка отвъд.

Жените ме поведоха към малка палатка. Момиченцето разтвори входа, а старата жена им поръча да изчакат. Влезе и почти веднага се върна, свряла огледало в гънките на джелабата си. Това привлече вниманието ми и изостри страха ми. Тя не искаше аз да се видя.

Когато посочих към огледалото, старицата строго размаха пръст насреща ми като майка срещу дете, уловено да гледа нещо забранено. После махна на жената и дъщеря ѝ да ме заведат вътре, като не преставаше да им реди инструкции.

Тоалетната беше кофа с ведро с вода, поставено наблизо. Момичето вдигна нагоре джелабата ми. Ала когато направих опит да огледам вредите, нанесени от слънцето по краката ми, майката повтори същата процедура като старицата. Постави ръка под брадичката ми, за да държи погледа ми нагоре.

Настаниха ме върху кофата и аз пуснах струята. Паренето, придружаващо уринирането, беше страховито. Младата жена стисна рамото ми, за да ме подкрепи в болката. Когато приключих, момиченцето отиде до ведрото, натопи кърпа във водата и ми я подаде. Докоснах се и изживях истинска агония. Майката забеляза това и отново стисна рамото ми, правеше жестове, с които ме насърчаваше да съм търпелива, да не се боя, да си дам време.

Върнаха ме в палатката. Старицата ми помогна да сваля бурката и джелабата. Когато останах гола, отново ме положиха на постелята ми, а малкото момиче старателно поддържаше погледа ми само нагоре, надвесено над мен и побутващо брадичката ми с показалец всеки път, щом отклонях очи. Усетих да мажат краката ми с олио; после натъркаха някакъв балсам на скулите ми и около очите. Подуших, че отново запарват странната билкова отвара — онази, която ме отвеждаше в дълбок сън. Пак ме упояваха. Старицата привдигна главата ми и доближи чашата до устните ми. Изпих парещата течност на няколко големи глътки. Секунди по-късно, докато тъмата ме обгръщаше, се запитах: Дали някога ще си тръгна оттук… и грижа ли ме е изобщо за това?

Постепенно започвах да осъзнавам минутите, часовете, дните — когато бях будна. А това не беше много често, тъй като възстановяването ми включваше пиене на онзи билков бъркоч два пъти на ден, след което заспивах за девет часа.

Любопитното при тази отвара бе, че въпреки силата ѝ се будех с прочистено и ясно съзнание.

„С ясно съзнание“ звучи преувеличено в моя случай. Ударите по главата ми бяха довели до сериозно сътресение и увреждане на средното ухо. Едва доста по-късно си дадох сметка защо старицата, поела в ръце моето лечение, настояваше за угояването ми. Така даваше покой на мозъка ми, за да се възстанови.

Името ѝ беше Майка. Дъщеря ѝ — хубавата млада жена, която не се отделяше от мен, беше Титрит. А момиченцето, което ме бе зърнало и спаси живота ми, се казваше Наима.

Научих имената им в деня, когато Майка реши, че съм готова да спра лечението с осемнайсет часа сън. Преди това билковото лекарство ме оставяше будна за толкова кратко време, че можех да приема само най-основна информация. Ала една сутрин Майка не ми даде нова доза отвара и някъде към ранния следобед мъглата в главата ми се поразчисти. Посочих към себе си и ги осведомих, че името ми е Робин.