Дуглас Кеннеди - Мираж

Крясъците му на агония бяха съпроводени от писък, нададен от съучастника му, към когото вече се бях втурнала с ноктите напред. Ала успях да одраскам само бузите му, защото той ме посрещна със силен удар в лицето и аз се свлякох на колене. Изрита ме с всичка сила в главата.

И светът отново стана черен.

Горещината бе тази, която ме върна към живота. Но след това вече заплашваше да ме доубие.

Когато се върнах в помътено съзнание, болката бе раздираща. Главата ми беше зле пострадала, скулата — с фрактура, устата ми — разбита. В едното си ухо чувах силно звънтене и пулсирането в черепа ми бе непоносимо.

Бях припаднала по лице върху пясъка. Разбрах го, защото, щом най-сетне отворих очи, те се напълниха с пясък, от което скочих, а после за малко не се стоварих отново на земята от болката. Известно време останах така, със здраво стиснати очи, и си дадох сметка, че е горещо като в бойлерно помещение. Освен това бях без бельо. От кръста надолу усещах тялото си като опечено.

Опитах се да се изправя на крака, но не успях. Отпуснах се на колене, но пясъкът така пареше, че се принудих да стана с големи мъки. И тогава го видях — или онова, което беше останало от него. Още беше на колене. Целият овъглен. Повечето от чертите му бяха обгорели до неузнаваемост, но част от лицето му все още бе запазена.

Извърнах се. Изригнах отведнъж цялото съдържание на стомаха си и това усилие ме повали, ала отново горещият пясък ме принуди да се изправя.

Всичко ми се върна отведнъж до най-дребните подробности от мига, в който ме бяха сграбчили. Всичко, което ми бяха сторили. Всичко, което аз бях сторила — доказателството бе пред очите ми. И удара в лицето, и ритника в главата, от които бях потънала в пълен мрак до този момент.

След повръщането изпитах остра жажда, а и бях вече силно опърлена от лежането в безсъзнание под парещото слънце. Колко време бях останала просната тук? Инстинктивно погледнах китката си, като си мислех, че сигурно са ми взели часовника. Ала татковият „Ролекс“ още си беше там. Също и двата ми пръстена — годежният и венчалният. Часовникът ми каза, че е осем и двайсет и три часът сутринта, а стрелките се мержелееха пред погледа ми. Зрението ми явно бе пострадало от този финален ритник в главата. Силното слънце къпеше пейзажа в бяло. Когато се опитах да направя крачка напред, усетих стъпалото си омекнало. Втренчих се надолу в него и сериозно се разтревожих от замъгленото си зрение. Но можах да различа бежовия панталон пред себе си. Моят бежов панталон и бикините ми, смъкнати от малкия лайнар, преди да ме насили. Преди аз да го подпаля.

Нужно бе сериозно усилие да се наведа и да вдигна захвърлените дрехи. Да ги облека, беше истинско изтезание. Когато най-сетне се напъхах в тях и открих също и сандалите си, смъкнати от краката ми, забелязах точно до себе си следа от автомобилна гума. Продължаваше на метър-два напред, завърташе се в кръг и после…

Той беше заминал с пикала. След като ме ритна в главата, мръсникът явно бе скочил в него и бе отпрашил към зората. Оставил бе съучастника си да гори, а жертвата си — в безсъзнание върху пясъка, изложена на безмилостните природни сили, за да ѝ докарат смърт, пред която удушаването би било за предпочитане. Защото, докато гледах кръговата следа от гума в пясъка, видях…

Нищо.

Нищо освен пясък.

Простираше се в безкрайността. Сиво-бежов на цвят. Създаваше досущ лунен пейзаж с кратери и дюни. Безграничната пустота на обратната страна на луната.

И нищо, намекващо за човешко присъствие от никоя посока.

Нищо освен следата от гума. Бандитът беше изчезнал и отнесъл със себе си всичко, което ми даваше идентичност и възможност да се свържа с външния свят. Паспорта, кредитните ми карти, останалите ми пари в брой, резервацията ми за полетите, моя лаптоп. Задигнал ми беше и малкото резервни дрехи, включително шапка, под която да скрия главата си. Бях сама насред Сахара без нищо. Без вода, без защита от огненото кълбо горе. Без документи, сочещи коя съм.

Погледнах назад към почернелия труп на нападателя ми. Такава щеше да е и моята съдба. Нямаше да издържа повече от няколко часа тук. Щях да падна нейде, поразена от слънчев удар, дехидратация, бушуваща жажда. Щях да умра бавно. Ако някога бъдех намерена — а това надали щеше да се случи, тъй като ме бяха довели на място, където малцина се осмеляваха да идат, — тялото ми щеше да е дотолкова обгоряло от слънцето, че…

Не, не мислѝ това. Не бива да мислиш така. Трябва някак да откриеш помощ. Или кладенец с вода. Или…