Дуглас Кеннеди - Мираж

— Но искрено ли вярвате, че Негова е била ръката, която е поразила съпругата ви?

Дитрих се усмихна.

— Оценявам употребата ви на езика на Стария завет. Нямам отговор дали Той е всевиждащ и контролиращ всичко Бог, който решава съдбата ни. Бог за мен е по-комплексна идея. Монтен е казал, че непознаваемостта на живота е нещо, което всички трябва да прегърнем.

— Убедена съм, че човек може да има религиозна вяра и да разсъждава в същото време.

— Но вие самата никога не сте били способна да прегърнете идеята за вяра, така ли? — попита той.

— О, аз имам много вяра… в нуждата да се бориш и да се движиш напред. И макар че на някакво ниво ми се иска да падна на колене и да Го моля да доведе съпруга ми при мен, имам усещането, че бих говорила на себе си.

— Въпреки това аз ще се моля за вас довечера… и за вашето самотно пътуване в Niemandsland . Ничия земя. Като територията отвъд Тата. Миналата седмица в друго кътче на Сахара прекарах два дни на дюните. Шофирах сам, което беше много опасно, защото, излезеш ли от пътя, се движиш директно върху пясъка. Наложи се да наема четири по четири, а собственикът на хотела настояваше да взема шофьор, водач. Но аз трябваше да го направя сам. Соло.

— Какво се опитвахте да докажете, като се впуснахте сам в дивата Сахара без пътища? Свързано беше с общуването с Бог ли?

Той свали очилата си и потърка очи.

— Свързано беше с изправяне пред моята самота.

— Самота в лицето на скръбта?

— Разбира се. Но също така самота в лицето на Бог. И с факта как най-сетне знам, че Той не може да ми даде нужните отговори.

— Ала вие все така вярвате?

— Да, вярвам. Правя го не по навик или заради потребност от ритуала, макар много да обичам ритуала на еклезиаста. Мисля, че все още вярвам, защото искам да си позволя да бъда отворен към присъщата на живота загадка. Кое е реално за нас? Кое е мираж? Защо прекарваме целия си живот в опити да направим разграничение между двете? А когато умрем, когато телесната ни обвивка я няма вече, ако това е просто краят на съзнанието… то тогава какво?

— Точно това е голямата мистерия — промълвих.

Той погледна часовника си.

— Обещах на сина си Хорст, че ще се свържа късно тази вечер с него по скайп. В момента преживява развод. Само на трийсет и две е, с малка дъщеря — моята внучка — и е съкрушен, макар че от години беше нещастен в брака си. Ала сега е избрал огромната тъга. Оценявам го. Аз самият съм я избирал в трудни моменти в живота си.

— Много добър баща сте, щом ще му се обаждате така късно.

— Да си родител, е доживотна служба. Те винаги си остават твои деца. И винаги си ангажиран с тяхната уязвимост и собствените им борби да си създадат нещо щастливо… или не.

— Да съм родител… тази мечта е мъртва за мен.

— Не го казвайте.

— Миналия октомври навърших четиресет.

— При днешния напредък на медицината все още имате време.

— Ще ми се да можех да повярвам.

— Признавам, това е разговор, какъвто не очаквах да водя в Тата — каза той. — Вярващият у мен може дори да приеме идеята, че сме били събрани тази вечер с причина. Дори когато си в плен на най-отчаяна самота или съмнения, може да се появи някой, който да ти припомни, че не си сам.

— Красиво казано. И един последен въпрос: Бог говори ли ви, когато бяхте съвсем сам в Сахара и тъй силно уязвим?

— Разбира се, че ми говори.

— Може ли да попитам… Какво ви каза?

— Да се върна на безопасно място.

— Добър съвет.

Той се изправи.

— Утре ще взема автобуса в осем до Варзазат, така че ако искате компания за из път…

— Ще се кача на автобуса в пет.

— Не разполагате с никакво време за сън.

— Така е, но следобед има директен полет до Париж. Ще видя дали ще намеря място за него. А ранният автобус до Варзазат ще ме откара точно навреме.

Беше мой ред да се изправя. Поех ръката на Дитрих и той ми отправи лек, почти церемониален поклон — спомен за старомодна любезност в сърцето на пустинята.

Пет минути по-късно бях в стаята си под съпровода на потракващия климатик и си мислех за мъдрия съвет, който Дитрих бе получил от Всевишния сред пустошта на Сахара.

Върни се на безопасно място.

Извадих лаптопа си. Влязох в интернет, открих пътнически уебсайт и си купих билет за три полета на другия ден: от Варзазат до Париж, от Париж до Бостън и от Бостън до Бъфало с пристигане в 9:45 часа вечерта местно време. Цената на този билет, купен в последния момент, беше абсурдна: хиляда и седемстотин долара за икономична класа. Но също така бяха просто пари. Имах нужда най-сетне да сложа край на тази лудост и да се прибера у дома.