Дуглас Кеннеди - Мираж

След като си тръгнаха, възрастният мъж ми подаде визитка и обясни на френски, че работи за малък хотел в града и може да ми предложи много чиста и безопасна стая срещу триста дирхама — намаление от обичайните петстотин. Ако съм била гладна, щял да убеди готвачката да остане да ми приготви вечеря. Извадих паспорта на Пол, показах му снимката и го попитах дали знае къде мога да открия съпруга си.

— Кога е пристигнал?

— С предишния автобус.

— Невъзможно.

— Защо? Видях, че се качи на него.

— Посрещнах този автобус, както правя с всички останали. Имаше само един западняк в него — около седемдесетгодишен германец, който пътуваше сам.

— Няма ли как да е слязъл, без да сте забелязали?

— Мадам, уверявам ви, виждам всеки, който пристига с автобус в Тата. Може да проверите в другите хотели, ако желаете.

Отново бях в състояние на свободно падане.

— Ще ви дам петдесет дирхама, ако ме заведете до всички хотели в града.

— Но аз ви гарантирам…

— Сто дирхама.

Мъжът сви рамене и ми кимна да го последвам.

Минахме под арката по път, който водеше към центъра на Тата. Градът представляваше лабиринт. Тъмни криволичещи улички. Много слабо улично осветление. Спряхме пред мизерна постройка, която отвън приличаше на бедняшки приют. Мъж с налудничаво лице, с хлътнали отнесени очи излезе иззад рецепцията и поздрави придружителя ми. Прегърнаха се. Размениха думи. Помолиха ме да покажа паспорта на Пол. Служителят поклати глава и показа към спусналия се мрак навън. Помолих го пак да погледне снимката и добре да се увери дали не е виждал човека. Той отново поклати глава.

След десет минути и три обиколени хотела бяхме приключили. Оставаше само мястото, към което бях поведена да пренощувам. Навсякъде се бе повтаряло едно и също: показвах снимката в паспорта, разпитвах дали този мъж не е отседнал при тях, насреща ми поклащаха глава.

Когато излязохме от последния хотел, попитах придружителя ми за името му.

— Казвам се Нажиб, мадам.

— В колко часа е първият автобус за Варзазат?

— Утре в пет сутринта.

— Кога трябва да изляза от хотела?

— В четири и трийсет ви устройва. Нанадолнище е, стига се за десетина минути пеша.

Откъм сенките започна да припява присмехулен глас:

— Нанадолнище, нанадолнище…

Появиха се двамата младежи, които ме бяха тормозили преди половин час при пристигането ми. Запалиха цигари и свалячът дори докосна бейзболната си шапка в подигравателен знак за почест. Когато Нажиб изсъска нещо ядосано по посока на тях, нахалникът ми каза на френски:

— Не сме искали да ви обидим, мадам.

И отново се скриха в сенките.

— Познавате ли ги? — попитах.

— Уви, да. От Маракеш са. Работят в бригадата, която ремонтира един път наблизо. От две седмици са тук и се имат за много важни граждани. Глупави са, но безобидни. Да вървим ли вече към моя хотел?

Заизкачвахме се по тясна алея, която водеше към хълм, подобен на вавилонски. Наклонът бе стръмен, ала тази вечер имаше пълнолуние, така че не се препъвахме в тъмното. Когато стигнахме на върха, бях задъхана и прежадняла. Биваше си го изкачването. Веднага се появи възрастна жена с хиджаб, настоя да седна и ми донесе бутилка с вода. Нажиб взе паспорта ми и триста дирхама, като каза, че той ще попълни нужните формуляри за регистрация. Жената ме попита обичам ли агнешко с кускус. Направих утвърдителен жест, тъй като не бях яла цял ден и се чувствах прегладняла. Нажиб се върна и ме поведе през много необичайна сграда, подобна на замък, с големи открити пространства и външна пътека, от която се откриваше гледка към къщите долу. На небето изпъкваше ярката пълна луна.

Стаята ми беше под стрехите: простичка, добре обзаведена, чиста. Имаше двойно легло и приличен душ. Подадох на Нажиб сто дирхама и му благодарих.

— Връщам се обратно на смяна в шест и половина сутринта — каза ми той. — Не е задължително да вземате автобуса в пет, има друг в осем. Наспете се, закусете и ще бъдете във Варзазат в два следобед.

— Възможно ли е мъжът ми да е слязъл от автобуса някъде между Варзазат и тук?

— Автобусът спира в разни селца, но само ако пътник помоли за това. Така че, да, може да го е направил. Но по тези места рядко има хотели и ресторанти.

— Шофьорът на по-ранния автобус дали не е тук сега?

— Не, върна се като пътник с вечерния автобус до Варзазат. Ще пристигне чак утре, а аз няма как да се свържа с него. Може да изчакате връщането му утре и заедно ще го попитаме.