Дуглас Кеннеди - Мираж

Допих виното си. Файза си погледна часовника.

— Никак не ми се говори повече. Трябва да бързам за часовете си, не че ми се и преподава. Но това е моята работа. А работата ми, колкото и незначителна да е и да ме е завряла в Сахара, придава някакви граници и форма на деня ми. Така че бих искала сега да си тръгнете.

— Искам да знам само едно последно нещо…

— И какво е то?

— Пол даде ли пред вас някакви индикации, че е склонен към самоубийство?

— Дали би последвал съвета ми да се самоубие? Да го кажем така: заявих му, че е съсипал моя живот, живота на дъщеря си и живота на Бен Хасан. Осведомих го, че знам как ви е подвел да вярвате, че иска дете с вас. Това вече окончателно го побърка.

— И какво каза?

— „Всичко провалих.“ После избъбри, че трябва да си върви. Разплака се, умоляваше ме за прошка. Заявих му, че го изригвам, както той ме изрита от живота си преди години.

— Значи, и вие сте осъществили своето отмъщение. То промени ли нещо?

Тя запали нова цигара.

— Нищо не промени. Абсолютно нищо.

Файза отиде до външната врата и я отвори.

— Вървете си — отсече.

— Съжалявам, че сте толкова озлобена.

— А вие не сте, така ли?

Тръгнах си.

Навън трескаво затърсих такси, защото жегата в средата на следобеда бе още по-безмилостна. Мозъкът ми се въртеше като дисковете на игрален автомат, но не произвеждаше никакви решения. Освен абсолютната необходимост да открия Пол незабавно и да облекча поне един от страховете му, като го уверя, че нищо не дължи на Бен Хасан.

Дали беше запазил копие от договора за заема? Имаше ли адвокат в Казабланка, когото бих могла да наема да разтури договора и да съдим Бен Хасан, като при това убедим властите да му повдигнат обвинение за присвояване?

Абсурдни мисли. Ако беше истина казаното от Файза, че Бен Хасан има връзки с властимащите, тогава най-оптимистичният вариант за нас би бил да се приберем у дома с Пол и да се надяваме, че няма да ни погне.

Мина такси и шофьорът спря, щом ме видя бясно да размахвам ръце. След пет минути пътуване, през което оглеждах напрегнато всеки ъгъл за Пол, стигнах в хотела. Влязох, а Ясмина ме посрещна с разширени очи.

— Защо не сте с мосю Пол?

— Пол! Намерили сте го?

— Той се върна в хотела.

— Какво?

— Върна се. Преди три или четири минути. Остави това за вас.

Подаде ми плик с буквата „Р“ на него, изписана с характерния му калиграфски почерк.

— Няма как да не сте го видели, като сте слизали от таксито.

— Ако беше там, със сигурност щях да го забележа.

— Но той излезе само преди минута, ако не и по-малко. Тръгна към автогарата. Не носеше багаж, но каза, че заминава на юг. Няма как да сте го пропуснали.

— Но точно така стана. — Вече бях в трескаво безумие. — Пеша ли се движеше той?

Тя кимна.

Обърнах се към улицата. Таксито ми беше потеглило.

— Как да стигна дотам?

— На пет минути пеша е. Излезте на главната улица, завийте наляво и вървете, докато видите автогарата. Намира се точно срещу бензиностанция „Кю8“. Но побързайте. Струва ми се, че автобусът, на който той ще се качи, тръгва много скоро.

С плика в ръка хукнах по лабиринта от улички, после се завтекох по Авеню Мохамед V, нехаеща за изгарящата горещина, за парещия през сандалите ми тротоар, убедена, че всеки миг ще зърна пред себе си високата фигура на Пол с вееща се при подскачащата му походка дълга посивяла коса. Тичах по-бързо от всякога в живота си и пред внезапно замъгления ми поглед изникнаха автогарата и автобусът. Устремих се с нов тласък през горещината, която ми се съпротивляваше с плътността си, вече губех равновесие и… О, боже, не… Ето го него, качи се на автобуса, а аз закрещях: „Чакай, чакай, чакай“, но не… не може да бъде… Вратата се затвори и той потегли. Видях как хора в околните кафенета, чули ме да крещя, започнаха да правят знаци на шофьора да спре, но автобусът вече излизаше от площадчето и пое по главната улица на Варзазат, а аз стигнах на автогарата само трийсет секунди след него, стоварих се на земята и за момент ми причерня пред очите. Притичаха хора, двама мъже ме подхванаха и отведоха до маса в съседно кафене. Единият хукна вътре, а другият задържа главата ми наведена между коленете. Първият се върна с мокра кърпа и я метна около шията ми. Помогна ми да се изправя, а по лицето ми се стичаше рукнала пот. Някой ми подаде студена бутилка с вода, която пресуших за миг.

Мъжете не спираха да ме питат добре ли съм, дали да повикат някого да ми помогне, защо съм тичала така.