Дуглас Кеннеди - Мираж

— Защо не сигнализирахте пред властите?

— На какво основание? Че петнайсет години по-рано баща ми бе наредил на двамата си синове да извършат отвратителен акт на насилие срещу човек, който впоследствие се беше превърнал в също тъй отблъскващо жестока и всесилна фигура в Казабланка и Рабат и имаше безброй връзки във всички ешелони на властта? Не че някой във висшата администрация или финансовите среди би нарекъл публично неморален тип като Бен Хасан свой приятел. Той и с това беше наясно. Не го притесняваше. Важното беше да има връзки, пък макар и опетнени, стига той и поредният младеж, когото содомизира този месец, да се радват на комфортен живот. Да, знам, че ставам злобна. Разприказвах се прекалено. Но след като изритах нашия съпруг оттук снощи, не можах да заспя. И понеже сутринта имах часове, глътнах един декседрин, за да ме държи бодра. Изпих и втори петнайсет минути преди вие да дойдете. В съчетание с виното се получава ин-ян ефект.

Мълчание. Оставих чашата си, внезапно замаяна от алкохола и пустинната следобедна горещина, която климатикът едва успяваше да облекчи.

— Не казахте нищо за другия си брат — припомних накрая.

— Идрис? Още по-голям глупак и от Абдула. Така и не се ожени. В нищо не успя. Работеше за брат ни в клона на фирмата му в Казабланка. След „самоубийството“ на Абдула човекът, който купи компанията, уволни Идрис. Семейството ни не беше кой знае колко състоятелно. Идрис вече беше пропилял наследството си на рулетка и по проститутки и свърши като шофьор на лимузина в компания, превозваща пътници от летището до един от петзвездните хотели в Казабланка. Всяко лято почиваше по седмица в Агадир, ужасния ни курорт с пакетни ваканции. Една вечер отишъл да плува, влязъл може би на петдесет метра от брега. През него минала моторница. Разцепила черепа му на две. И нали била моторница, бързо отпрашила надалеч. Никой не видял нито кой я управлява, нито зърнал регистрацията ѝ. Работата е там, че Идрис обичаше да плува вечер, а това бил петият му ден в Агадир, така че явно е бил наблюдаван и навиците му са били известни.

Тя сви рамене и отново отпи вино. Поредната цигара.

— Не ми се нрави мълчанието ви — каза накрая. — Усещам го адски осъдително.

— Английският ви е впечатляващо добър.

— Също и вашето чувство за ирония.

— Не изразявам каквато и да било ирония. Опитвам се да си обясня историята ви.

— Няма нищо за обясняване. Никога не попитах Бен Хасан директно дали той стои зад всичко, случило се на семейството ми. Защото, от друга страна, той се прояви като добър приятел на мен и дъщеря ми. Когато Самира ме отблъсна преди около десет години, след като се преместих тук, но и поради много други причини, той действаше като неин сурогатен родител в Казабланка и постепенно я уговори да установи един вид примирие с майка си, за което вечно ще му бъда признателна. Знаете, че тя забременя от френски бизнесмен. Но Бен Хасан преговаря с него в интерес на Самира. Вярно, че се върна при съпругата и децата си, но ѝ плаща триста евро издръжка на месец…

— Бен Хасан ми каза, че били петстотин.

— Нищо чудно той да дава петстотин на Бен Хасан, а при Самира да отиват триста. Кого го е грижа?

— Но това означава, че Бен Хасан прибира в джоба си две хиляди и четиристотин евро годишно.

— Да, момченцето Пол ми каза, че сте счетоводителка. Къде ѝ е бил умът на рационална и компетентна жена като вас, че да се свърже с човек, синоним на бедствие?

Срещнах погледа ѝ открито.

— Умът ми беше в секса, който беше доста впечатляващ. В идеята колко е възбуждащо да си с истински талантлив художник. Колко прекрасно би било детето ни да има баща с такава дарба.

Когато изрекох тези думи, усетих, че се хлъзвам в мъгла и дързостта ми отстъпва пред умората. Може би беше заради виното или заради абсолютното отчаяние на огорчената жена насреща ми, или заради наивното ми желание да пообщувам с друга, която е искала живот с Пол и като мен е била предадена от него. Поех дълбоко дъх, преди да продължа.

— Мислех, че с Пол ще се радвам на приключения, на култура, на свобода. Свобода от всички клопки на съвременния американски живот. Ала макар че се оплакваше от материалистичната ни култура, Пол искаше тези клопки — хубав дом, членство във фитнес клуб, летуване в Мейн, добра храна, скъпо вино. Знаеше, че ще му предоставя всичко това, защото аз притежавах това, което на него му липсваше — чувство за отговорност. И истинска вяра в нас . В нашия живот, в общото ни бъдеще. Разбира се, допуснах наивната грешка да си въобразя, че мога да го променя. Така че, да, права сте. Хванах се с истинско бедствие. Виновна съм по всички обвинения. И въпреки всичко сторено от Пол не искам той да пострада.