Дуглас Кеннеди - Мираж

Наля вино в чашата и ми я подаде. Когато я вдигнах насреща ѝ, тя само кимна отсечено.

— Няма нужда да се сприятеляваме — отбеляза. — Бездруго имам час по разговорен английски след около четиресет минути. И макар че да си приказвам с вас на разговорен английски, носи своята полза, не ми е особено драго, че сте тук.

Извиних се, че съм се появила на прага ѝ без предупреждение и непоканена.

— Само че съм сериозно разтревожена за Пол.

— Съжалявам ви, задето толкова държите на този глупак. Защото той е именно това — глупак. От тези, които два пъти трябва да презаредят, за да се гръмнат в крака с „Калашников“.

Файза отново беше налегната от ужасен пристъп на кашлица. Когато той поутихна, пийна вино да прочисти гърлото си и промърмори:

— Винаги са ми казвали, че пушенето е глупав навик. Но без него животът би бил още по-непоносим. Не че вие сте изпушили и една цигара през живота си. Бас държа, че сте от онези американци, които работят шест дни в седмицата.

— Знам, че Пол е дошъл тук да се види с вас — отвърнах, като отказах да захапя стръвта.

— Пол дойде тук да ме умолява. Иска да се застъпя пред дъщеря ни и да я убедя да поддържа някакъв контакт с него. Естествено, отказах му.

Отново отпих от виното и подбрах внимателно следващите си думи.

— Мога да разбера защо сте го отпратили. Особено след като последните няколко десетилетия е отричал вашето съществуване и това на дъщеря ви. Повярвайте, до вчера не знаех нищо за вас и Самира. Но Пол претърпя тежък нервен срив и изчезна.

— Може би този път изчезването му ще е завинаги. Саморазрушението мога да го приема. То е въпрос на личен избор. Като при мен пушенето на четиресет цигари дневно. Но разликата е, че аз вредя само на себе си. При Пол саморазрушението му съсипва всички в непосредствена близост до него. Когато го изритах снощи, казах му да направи услуга на света и да се самоубие.

Пауза. После промълвих:

— Способността ви да мразите е впечатляваща.

— А вие коя сте? Майка Тереза?

— Аз вероятно ще се разведа с Пол още щом успея да го върна в Щатите. Но първо трябва да го заведа там, далеч от Бен Хасан.

— Този дебел гадняр. Може да бъде най-добрият ти приятел и най-лошият ти кошмар.

— Още ли поддържате контакт с него?

— Искате да кажете с оглед на това, че може да е убил баща ми и братята ми… не че напълно го виня за това.

— Всичките ли са мъртви?

— Всичките са вече заровени в земята. Това би трябвало да отговори на въпроса ви. А дали Бен Хасан има пръст? Това е големият въпрос.

Тя наля още вино и на двете ни и продължи:

— Не бих винила Бен Хасан, ако ги е убил. След като помогна на Пол да избяга след бракосъчетание с мен под дулото на пушка — този израз използвате при вас, нали? — съсипаха ръцете му и бъдещето му като художник. Полицията и съдебните власти ги освободиха срещу заплащане на неголяма сума пари. Но Бен Хасан никога вече не можа да хване четка. Толкова бях отвратена от баща си, задето се държа като бандит, че прекъснах връзки с него и братята ми — двама не много умни калпазани, които изпълняваха всичките му нареждания. Като например да премажат пръстите на човек, съгрешил единствено с помощ към приятел.

— Не се ли чувствахте и вие виновна за всичко това? Според думите на Бен Хасан сте думкали по вратата на Пол и сте казали, че ще се самоубиете, ако не се ожени за вас.

Файза угаси цигарата си в пепелника.

— Имате ли изобщо някаква представа какво е да си жена в тази култура? Нямаше начин да преговарям със семейството ми, щом веднъж открих, че съм бременна. Дали съм забременяла преднамерено? Нека го кажем така — и двамата бяхме нехайни. Не, не пиех хапчета. И да, надеждата ми беше Пол да се ожени за мен и да ме измъкне от Мароко, да ме заведе в Щатите. Така че подходих напълно меркантилно. Но двамата с него се обичахме тогава… поне за известно време. Дори му казах: „Оженѝ се за мен, осигури ми зелена карта, нататък ще се оправям сама“. Ала когато той се дръпна, направих фаталната грешка да кажа на баща ми, че съм бременна. От този момент нататък бяхме обречени, защото татко към нищо не подхождаше умно и тактично. Винаги изваждаше тежката артилерия. Държеше на всяка цена да постигне своето и наказваше всеки, който му се изпречеше на пътя — тъкмо такава бе съдбата на горкия Бен Хасан.

— В крайна сметка той уби ли баща ви и братята ви?

— Както казах и преди, на този въпрос до днес няма категоричен отговор. Баща ми загина при автомобилна катастрофа, докато шофирал сам между Казабланка и Маракеш. Според полицейския доклад спирачките на колата му отказали. Не можаха да дадат заключение ли са повредени умишлено, или не, но се прокрадна идеята, че феродото на накладките е било силно извито. Когато пред баща ми изскочил мотоциклетист, той натиснал спирачките, резултатът бил катастрофален. Изгубил контрол над колата, тя се преобърнала няколко пъти и после се запалила. Шасито беше дотолкова изгоряло, че нямаше как да установят със сигурност ли е имало криминална намеса. Разбира се, онзи с мотоциклета така и не беше открит. Фактът, че се беше случило късно вечерта на иначе празен път, говореше на мен и на други, че всичко е било много внимателно планирано. Толкова внимателно, че от полицията не можаха дори да обосноват разследване на случая. Седем години по-късно брат ми Абдула беше открит обесен в сградата си с апартаменти в Коста дел Сол. Абдула беше преуспял в бизнеса с мокети и линолеуми. Ожени се на късна възраст — беше над четиресет — много красива и много глупава жена и им се родиха две момиченца, над които той трепереше, като си беше у дома, а това не беше често. Разширил беше бизнеса си в Испания, купи дребнобуржоазна жилищна сграда на морския бряг — напълно беше лишен от вкус — и никога не бе показвал признаци на депресия или каквато и да било психическа нестабилност. Открила го любовницата му, местна барманка. Известно време тя беше заподозряна. Но пък Абдула беше наедрял почти колкото Бен Хасан. Така че звучеше неправдоподобно сама да го е окачила на въжето. Това, че взел повече приспивателни тази вечер, възбуди всевъзможни съмнения. Много месеци момичето и официалният ѝ приятел бяха под подозрение в заговор за убийство. Ала аз винаги съм била убедена, че зад всичко стои дългата ръка на Бен Хасан.