Дуглас Кеннеди - Мираж

Когато секунди по-късно камионът отмина, приготвих се да хукна, да поема съпруга си в своите обятия и да го уверя, че въпреки всичко още го обичам; че ще се махнем от цялата тази лудост и довечера ще сме в Париж.

Само че когато камионът отмина…

Пол вече го нямаше там.

Отне ми един миг на замайване да регистрирам този факт. Беше изчезнал.

Забързах към мястото, където го бях видяла да стои. Погледнах на север. Погледнах на юг. Изтичах в пекарната, пред която той стърча за кратко. Вътре имаше само двама мъже освен пекаря зад щанда.

— Някой да е виждал американец? — извиках. — Много висок, с дълга посивяла коса?

Изглеждаха стреснати от изблика ми. Пекарят поклати глава и аз изтичах на улицата, като огледах всички ъгли в непосредствена близост, убедена, че е там някъде. Недалеч имаше две кафенета и аз се втурнах към тях. Нямаше следа от Пол. Забързах по улицата, свърнах в първата пряка вляво. Беше открита и просторна с модерни жилищни сгради от двете страни. Пол го нямаше. Нямаше и ресторанти или кафенета, където би могъл да влезе. Пак се върнах на Авеню Мохамед V, вече доста задъхана от всичкото това тичане в над четиресетградусовата жега. Ни помен от Пол. Отново застанах на мястото, където го бях видяла преди по-малко от три минути, свръхозадачена как го бях изпуснала само миг, след като го бях открила.

Все още държах в ръка онзи половин литър вода. Застанала под сянката, която хвърляше тентата на пекарната, се облегнах на стената и я изгълтах, след което ме обзе замайване. Внезапно усетих ръка на рамото ми. Пол!

Ала не, беше пекарят, излязъл навън със сгъваемо столче, кифличка и бутилка лимонада. Настоя да ми помогне да се настаня на столчето. След като се увери, че ям и вкарвам много нужна захар в кръвообращението си, влезе вътре и се върна с ленена кърпа, напоена със студена вода. Постави я около шията ми — очевидно беше спешно пустинно средство против дехидратация. Подейства. До минути се почувствах малко по-добре. Той отказа парите, които му предложих, и отново попита на френски дали съм сигурна, че съм добре. Можел да прати някой от помощниците си да ме съпроводи до хотела ми. Благодарих му неколкократно и му казах, че съм трогната от добрината му.

— Желая ви успех, мадам.

Нима и той прочиташе отчаянието в очите ми?

Изправих се да пробвам дали краката ме държат. Усещах ги като нещо средно между гумени и вдървени. Тръгнах да пресичам булеварда с намерението да се върна в хотела и да видя дали Пол не се е появил там в мое отсъствие, като се наругах, че забравих да предупредя жената на рецепцията да не споменава, че го търся. Но когато преминах на отсрещната страна и поех по тясната уличка, където бях видяла момчето да дои козата, вдясно мернах висока фигура, поела по още по-пряк път. Заради височината на мъжа и веещата се прошарена коса нямах съмнение, че това е Пол. Извиках името му, но той сякаш бе глух за гласа ми. Затичах, решена да го настигна. Само че когато се добрах до пасажа, не повече от метър и двайсет широк, вече нямаше следа от Пол. Наблизо не се виждаха входове, където би могъл да изчезне. Стигнах до една арка след стотина крачки, но вътре имаше само двама старци, които кипваха чай на малка газова печка. Отново показах снимката в паспорта. Погледнаха ме с пълно недоумение. Върнах се на алеята — толкова тясна и сбутана — и се опитах да отгатна в кое кътче би могъл да се скрие. Или беше вече излязъл от нея и отишъл по-нататък? Забързах към края ѝ само за да разбера, че е без изход. Върху стената имаше ръждясала бодлива тел, която правеше прескачането ѝ почти невъзможно. Пипнах я и установих, че на допир е като мокър тебешир. По нея можеше да се прехвърли само гъвкава котка.

Затворих очи с желанието да съм навсякъде другаде, само не тук, но знаех, че трябва да се измъкна от задънения проход. Така че се върнах по същия път до главната улица и трескаво се заоглеждах във всички посоки, докато вървях към хотела.

На рецепцията все още стоеше същата жена.

— Не го ли открихте? — попита.

Поклатих глава.

— Може би скоро ще се върне. Ако желаете да се качите горе…

— Да, бих искала.

— Все още не са минали да почистят стаята.

— Сигурна съм, че ще е напълно приемлива. Имам само една малка молба. Когато мъжът ми се върне, моля ви, не му казвайте, че съм горе. Той е в много разклатено душевно състояние сега и може да избяга, ако научи, че съм тук. Надеждата ми е, че ако се качи горе, ще успея да го уговоря да заминем следобед.