Дуглас Кеннеди - Мираж

И тогава умът ми запрепуска. Как щеше да реагира Пол на пристигането ми във Варзазат? Как щеше да се справи с факта, че съм наясно с всичко за Бен Хасан и че ще трябва да открием начин да се измъкнем от Мароко, без да бъдем засечени? Не бях ли чела някъде, че мароканските власти са затворили границата с Алжир след кървавата и ужасяваща гражданска война през деветдесетте години? Дали можехме да влезем в Мавритания с американските си паспорти без виза? Щяха ли хора на Бен Хасан да следят за нас на пристанището в Танжер?

Но всички тези логистични въпроси бяха засенчени от внезапен спомен за баща ми. Бях на осемнайсет, току-що постъпила в Университета на Минесота. На втория ми ден там татко ми се обади от Лае Вегас (откъде другаде?) да ми съобщи, че най-сетне му се отворил парашутът в професионално отношение.

— Слушай сега, малката — каза ми, — току-що проведох важно интервю за висок пост в управата на едно казино тук. Началник отдел „Човешки ресурси“ в „Сизърс Палъс“. Служителят, който ме интервюира днес, сподели, че надвишавам с повече от една глава всички останали кандидати. Та, както гледам, с майка ти не след дълго ще пеем „Вива Лае Вегас“. А щом веднъж подпиша трудовия си договор, ще организирам голямото коледно пътуване до Хаваите, което от години ви обещавам.

— Не се притеснявай, татко. Хаваите никога не са били в списъка ми с приоритети.

— А пък ако искаш следващия семестър да се прехвърлиш в Колумбийския университет…

— Този в Минесота ми предлага пълна стипендия, татко.

— Златно сърце имаш, Робин. Момиченцето ми го приемат в университет от Бръшляновата лига, а трябва да иде в държавен, защото безполезният ѝ баща не е в състояние да плати таксата.

— Не искам да мислиш така. Ти си прекрасен баща.

— Не заслужавам такава доброта.

И после линията прекъсна. Тъй като този разговор се проведе през 1993 година, преди ерата на мобилните телефони, нямаше как да знам номера, от който ми бе позвънил. А и той не се обади повторно, макар да чаках цял час до телефона в общежитието с надеждата с татко да довършим разговора си.

Но така и не дойде обаждане.

До шест часа на следващата сутрин. Само че на телефона беше майка ми. И гласът ѝ бе толкова глух, че едва чух думите:

— Баща ти е починал снощи.

Спомням си как светът притихна, сякаш целият периферен шум бе удавен.

— Получил инфаркт, след като изгубил пет хиляди долара на игралната маса.

Полицаите от Лае Вегас я уведомили за това. Печелил цяла вечер и после заложил всичките си чипове на едно мятане на зара. А той не паднал в негова полза. Този път не бе устоял на поредния акт на автосаботаж. Този път той се бе оказал фатален за психиката му и последвалият сърдечен пристъп го беше убил. Колко пъти оттогава съм разглобявала и сглобявала наново тази сцена — и все на основата на няколкото лаконични подробности, предоставени от гневната ми майка. Част от безутешната скръб, стоварила се отгоре ми — чувството, че вече съм сама в много труден свят, — бе предизвикана от неспирните упреци, кънтящи в ушите ми месеци и години по-късно; разкаяние, което, искрено казано, никога не си отиде: Ти трябваше някак да го спасиш.

Това чувство ли се беше задействало сега? Шанс за изкупление ли преследвах? Дали някак не си внушавах, че въпреки предателството, въпреки осъзнаването, че с мен е постъпено несправедливо, все още имах потребността да спася съпруга си от беда като начин да заглуша угризенията за моя обичлив, макар и трагично съсипал се баща — човек, дал ми единствената любов, която бях познала, преди Пол Люън да влезе в живота ми? Дали бих могла да си спечеля мъничко покой, ако сторех онова, което навремето бях твърде млада и непривикнала към житейските неволи, за да постигна: да го отместя от пътеката с маркировка „Към бездната“? Затова ли седях сега сама с работещ на бързи обороти мозък в тази тъжна и мизерна хотелска стая, отчаяно копнееща да открия Пол и да получа някакво разрешение на бъркотията?

Мога да оправя това. Мога да го оправя. Мога да го оправя.

Тежест замъгли очите ми. После настана мрак и няколко часа умствен вакуум, преди да се раздаде силното чукане по вратата. Взех бърз душ и в уречения час бях в таксито. Казабланка през нощта все си беше същият странен и безлик метрополис, който бях зърнала мимолетно. Налагаше се усещането за модернистична грозота.

На аерогарата взех бордната си карта и отидох до гишето за билети на „Ройъл Еър Мароко“, където ми заявиха, че ако днес не летя за Ню Йорк, губя билета.